Читать «Наследниците на Винету» онлайн - страница 17

— Вие колко предлагате?

— Зависи от условията! Имаме ли право да отпечатваме, колкото си искаме?

— Ако се споразумеем, да.

— Или също, колкото малко искаме?

— Не.

— Как? Какво? Не?

— Естествено не! Аз пиша книгите си, за да се четат, а не да изчезват.

— Да изчезват? — попита той с жест на изненада. — Кой ви каза, че ще изчезнат?

— Никой наистина още не го е казал, но вие все пак споменахте за правото да отпечатвате толкова малко, колкото ви е угодно.

— Естествено. Ако видим, че книгите не намерят отглас на английски, то ще се откажем, разбира се, да ги печатим. Тези неща са си ясни от само себе си!

— Сериозно ли го говорите?

— Да.

— Кажете, вашето пътуване до Германия и Дрезден имаше ли и друга цел?

— Не. Нямам причини да крия, че дойдох отсам океана само заради тези ваши три книги.

— В такъв случай съжалявам, че сте направил пътуването си напразно. Вие няма да получите книгите.

По време на тези думи аз се бях изправил. Той също се надигна от креслото. Не беше в състояние да скрие обхваналото го голямо, напълно неочаквано разочарование. Погледът му стана боязлив, а гласът вибрираше, когато запита:

— Правилно ли да ви разбирам, сър? Вие не искате да продадете «Винету»?

— Поне не на вас. Аз не давам книгите си за превод поотделно. Който желае една или няколко, той е принуден да вземе всички.

— Но ако аз сега ви заплатя за трите тома толкова, колкото искате за всички?

— И тогава не.

— Та нима сте чак толкова богат, мистър Май?

— Не, в никакъв случай. За богатството при мен дума не може да става. Нямам нищо, освен моите добри, стигащи точно колкото за мен и целите ми средства, повече нищо. Но това ми е напълно достатъчно. И ако вие наистина познавате моя разказ «Винету», то ще знаете, че аз изобщо не се стремя към богатство, а към по-високостоящи, ценни блага, с които искам да радвам и дарявам моите читатели. Ето защо е необходимо книгите ми да попадат при подходящи издатели, а че вие не сте такъв, в това току-що се убедих.

Съпругата ми видя и разбра, че решението ми е непоклатимо. Стана й жал за янкито. Той стоеше пред нас с физиономията и стойката на човек, над главата на когото е надвиснала непредотвратима беда. Колебаеше се да приеме решението ми като моята последна дума. Направи възражения. Приведе доводи. Даде обещания, но напразно. Накрая, когато нищо не помогна, каза:

— Въпреки всичко аз не губя надежда, че все пак ще получа «Винету» от вас. Виждам, че мисис Май е по-благосклонна от вас в това отношение. Посъветвайте се с нея, а аз междувременно ще говоря с брат си, който все пак ми е съдружник.

— Да не би да се каните в такъв случай наново да прекосявате океана? Това би било също така безполезно, както сегашното ви пътуване — заявих аз.

— Няма да е нужно да идвам насам, защото нали вие, както чух, ще дойдете в най-скоро време при нас. Дайте ми някакъв адрес там, определете ден и аз ще се явя.

— И това не би имало успех — уверих го.

— Бихте ли могъл още отсега да знаете? Не е ли възможно след едно обсъждане с моя брат да съумея да ви направя предложение, което да отговаря на вашите цели и желания по-добре от днешното?