Читать «Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)» онлайн - страница 76

— Идвам с молба към вас — позволете ми да се срещна с тази Катрина… как й беше името?

— Катрина Ригер. Е, предполагам, че не може да имам възражения срещу молбата ви.

Момичето Катрина изглеждаше още по-бледо и по-навъсено отвсякога.

Поаро й заговори много кротко:

— Мадмоазел, искам да ми повярвате, че не съм ваш враг. Искам да ми кажете истината.

Очите й блеснаха дръзко:

— Аз ви казах истината. На всякого съм казала истината! Ако старата дама е била отровена, не съм я отровила аз. Всичко това е грешка. Вие искате да ми попречите да получа парите. — Говореше задъхано. Поаро си помисли, че тя прилича на притисната в ъгъла малка, безпомощна мишка.

— Никой ли не пипаше лекарствата, освен вас?

— Казах вече, нали? Те бяха приготвени същия следобед в аптеката. Донесох ги в чантата си — малко преди вечеря. Отворих кутийката и дадох на мис Бароуби една капсула с чаша вода.

— Казвате, че никой не ги е пипал, освен вас?

— Да. — Това бе изречено смело — притисната в ъгъла, но храбра мишка!

— И мис Бароуби вечеря само това, за което ни казахте? Супа, рибен пай и пита?

— Да. — Това „да“ беше безпомощно — и тъмни, помръкнали очи, които не виждаха никъде надежда за себе си.

Поаро потупа Катрина по рамото:

— Кураж, мадмоазел! Все още има надежда за освобождение… Да, и за парите — лек живот.

Тя го погледна подозрително.

Когато Катрина излезе, Симс му каза:

— Не разбрах добре това, което ми казахте по телефона — момичето имало някакъв приятел, така ли?

— Да, има. Мен! — отговори Еркюл Поаро и напусна участъка, преди инспекторът да успее да събере мислите си.

В кафе-сладкарница „Зелената котка“ мис Лемън не остави работодателя си да чака дълго. Мина веднага на въпроса.

— Името на човека е Ръдж, на Главната улица е и вие бяхте съвсем прав. Точно дузина и половина. Записах си какво ми каза той. — И тя подаде записаното на Поаро.

— Р-р-р. — Това беше дълбок, плътен звук като мъркане на котка.

Еркюл Поаро отиде в Роузбанк. Беше застанал в градината, а слънцето залязваше зад гърба му. Мери Делафонтейн се приближи към него.

— Мосю Поаро? — Гласът й звучеше изненадано. — Отново сте тук?

— Да, отново. — След кратка пауза той продължи: — Когато дойдох за пръв път тук, мадам, се сетих за детското стихотворение:

Лельо Мери, я кажи:

как в градината растат

раковини и камбанки

за момите сладуранки?

— Само че тук няма раковини на молюски, нали, мадам? Те са раковини на стриди. — И посочи натам.

Той я чу как затаи дъх и застана като вкаменена. Очите й го гледаха въпросително. Поаро кимна:

— Mais oui, зная! Домашната ви прислужница е оставила готовата вечеря — тя ще се закълне в това; Катрина също ще се закълне, че не е имало друго за вечеря. Но вие и вашият съпруг знаете, че сте си доставили дузина и половина стриди — малка гощавка pour la bonne tante³⁷. А е толкова лесно да се сложи стрихнин в една стрида. Тя се поглъща — comme ça! Но остават раковините — те обаче не бива да бъдат изхвърлени в кофата за смет. Прислужницата може да ги види. Затова вие решавате да ги поставите по края на една леха. Но те са недостатъчни за цялата леха — и украсата не е пълна. Ефектът е лош — той разваля симетрията на иначе очарователната ви градина. Тези недостигнали раковини от стриди внасят фалшива нотка — те подразниха погледа ми при първото ми посещение тук.