Читать «Доводите на разума» онлайн - страница 157

В този момент изпитал невероятната болка на разкаянието. Едва успял да се посъвземе след ужаса и угризенията, които съпътствали първите му дни в Лайм, и тъкмо започнал да се съживява, когато усетил, че може да е жив, но не е свободен.

— Открих, — каза той, — че Харвил ме смята вече за сгоден! И че нито той, нито жена му не изпитват и най-малко съмнение във взаимната на нашите чувства. Това ме смая и порази. От една страна, бях в състояние да го опровергая веднага, но от друга, само като си спомних, че и другите може да са си помислили същото — семейството й и дори самата тя, вече не можех да се чувствам свободен да разполагам със себе си. Ако тя бе пожелала, щях да й принадлежа, макар всичко да се свеждаше до въпрос на чест. Бях се държал много непредпазливо, но преди това не ми се бе налагало да размишлявам по този въпрос. Не бях погледнал на тази изключителна близост като на предпоставка за множество опасни последствия, не бях помислил, че нямам никакво право да правя опити да се влюбя в някоя от сестрите, защото това дори и да не бе повлякло след себе си други неприятни последици, като факт би изложило момичетата на неприятни слухове. Дадох си сметка, че съм се държал глупаво.

Накрая разбрал твърде късно, че се е обвързал, и то тъкмо в момента, когато със задоволство установил, че изобщо не е влюбен в Луиза. Въпреки това бил длъжен да се чувства обвързан с нея, ако чувствата й били такива, каквито предполагали семейство Харвил. Такава била причината да замине от Лайм и да изчака другаде възстановяването на момичето. Той с удоволствие би употребил всякакви почтени средства, за да разсее у хората съмненията и подозренията по свой адрес — в случай, че имало такива — затова заминал при брат си с намерението по-късно да се върне в Келинч и да действа така, както изискват обстоятелствата.

— Останах при Едуард шест седмици, — продължи той, — и се уверих, че е много щастлив и това бе единственото ми приятно преживяване. Просто не бях заслужил повече. Той много ме разпитва за тебе, пита и дали си се променила външно, без дори да подозира, че в моите очи ти винаги ще си останеш същата.

Ан се усмихна и не каза нищо — тази проява на тактичност й беше прекалено приятна, за да я опровергае. За една жена на двайсет и осем години е много важно да вярва, че не е загубила нищо от чара на ранната си младост, но за Ан стойността на такъв подарък бе неизразимо по-висока, като го сравняваше с негови предишни думи и след като усещаше, че сегашното му мнение бе по-скоро резултат от съживяването на любовта му, а не причина за него.