Читать «Доводите на разума» онлайн - страница 121

Този път седнаха на различни места и промяната беше в полза на Ан. Полковник Уолис не пожела да седне, а мистър Елиът бе поканен да заеме мястото между Елизабет и мис Картре. Поканата бе отправена по начин, който не допускаше отказ. Благодарение на още няколко размествания и една малка хитрина, този път Ан успя да седне недалече от края на същата пейка, за да е по-близо до пътеката. Докато прилагаше малката си тактика, Ан не можеше да не се сети за мис Ларол, неповторимата мис Ларол, но от това сравнение не й стана по-леко. Все пак можеше да се каже, че бе сполучила, тъй още преди завършването на концерта новите й съседи си тръгнаха и Ан успя да седне в самия край на пейката.

Бе заела удобно място и до нея имаше празно пространство, когато отново успя да види капитан Уентуърт. Беше недалече от нея. Той също я видя, но й се стори мрачен и нерешителен. Все пак тръгна към нея, но се спря на още няколко места, преди да дойде. Ан усети, че се е случило нещо, промяната в него бе очевидна. Изражението на лицето му коренно се различаваше от онова в Осмоъгълната стая. Защо ли? Тя си помисли да не би причината да е в баща й или лейди в Ръсел. Може би са го погледнали неодобрително. Уентуърт каза мрачно няколко думи за концерта и отново й се стори същият, какъвто беше в Апъркрос. За миг Ан помисли, че е разочарован от изпълнението, че вероятно е очаквал нещо повече и ще бъде доволен, когато концертът най-после свърши. В отговор тя защити музикантите и мило каза, за да не го засегне, че изпълнението било чудесно. Лицето му просветна и на устните му се появи подобие на усмивка. Поговориха още няколко минути и настроението му като че ли се пооправи, дори се осмели да погледне към пейката и видя свободното място до Ан. В този момент някой я докосна по рамото и тя се обърна — беше мистър Елиът. Той се извини и я помоли да му преведе нещо от италиански. Мис Картре нямала търпение да разбере за какво се пее в следващата песен. Ан не можеше да откаже, но едва ли някога бе изпитвала по-голямо страдание от проявата на светска учтивост.

Беше неизбежно да не отдели няколко минути за превода, а когато отново можеше да разполага със себе си, тя се обърна и го потърси с поглед както преди, но разбра, че е останал до нея само за да се сбогува — сдържано и доста набързо. Искал да й пожелае приятна вечер, тръгвал си, налагало се да се прибере колкото може по-бързо.