Читать «Доводите на разума» онлайн - страница 120

— Не, не, някой друг път може би, но не сега. Не ми се иска да споменавам имена, но бъдете съвсем сигурна, че е вярно. Преди много години ми описаха мис Ан в такава светлина, че имах най-възвишени представи за нейните достойнства и изпитвах непреодолимо любопитство и желание да се запознае с нея.

Ан не можеше да се сети за някой, който би говорил за нея с такава топлота, освен мистър Уентуърт от Манкфорд, братът на капитана. Може би се бяха срещнали някъде с мистър Елиът, но тя не посмя да попита за него.

— Името Ан Елиът — каза той — интригува отдавна слуха ми. То дълго е омагьосвало въображението ми и ако можех да събера достатъчно смелост, бих ви доверил едно свое желание — ще ми се това име да не се променя никога.

Поне на нея й се стори, че го чу да казва точно това, но думите едва бяха стигнали до слуха й, когато вниманието й бе привлечено от друг звук, непосредствено зад гърба й, и всичко останало вече нямаше значение. Баща й казваше на лейди Далримпъл:

— Много красив мъж, наистина красив.

— Прекрасен младеж, наистина — каза лейди Далримпъл. — Такава осанка не се среща често в Бат. Дали не е ирландец?

— Не, познавам го по име, поздравяваме се от време на време. Уентуърт, капитан Уентуърт от флота. Сестра му е омъжена за моя наемател в Съмърсетшир — онези Крофт, които живеят под наем в Келинч.

Още преди сър Уолтър да изрече тези думи, Ан улови посоката на погледа му и сред група мъже недалече от тях успя да различи капитан Уентуърт. Когато погледът й попадна върху него, той побърза да извърне очи, сякаш до този момент не бе ги откъсвал от нея. Поне така й се стори. Като че ли бе закъсняла само с един миг. Тя се осмели да погледне отново нататък, но той не се обърна повече към нея. В този момент концертът отново бе подет и тя с усилие се съсредоточи върху оркестъра, докато погледът й бе обърнат право напред.

Когато след малко се опита да го зърне, него вече го нямаше. Дори и да искаше, не би могъл да се приближи към нея, защото тя отвсякъде бе обградена с хора и не можеше да помръдне от мястото си, но би могла поне да срещне неговия поглед.

Думите на мистър Елиът също я притесниха и вече никак не й се разговаряше, нито й се щеше да седи толкова близо до него.

Първата част завърши. Ан се надяваше, че по-нататък нещата ще приемат благоприятен обрат. След известна размяна на празни приказки групата им реши да потърсят отнякъде чай. Ан беше една от малкото, които предпочетоха да останат в залата. Тя не стана от мястото си, лейди Ръсел също, но поне с удоволствие се отърва от мистър Елиът. Колкото и да се притесняваше заради лейди Ръсел, Ан нямаше намерение да избегне разговора с капитан Уентуърт, ако й се удадеше такава възможност. По изражението на лейди Ръсел разбра, че и тя го е видяла.

Но той не дойде при нея. Понякога й се струваше, че го вижда някъде в най-отдалечения край на стаята, но той не се приближи. Така нетърпеливо бе чакала антракта, а той вече свършваше без да се случи нещо. Останалите се върнаха, залата отново се изпълни с народ; всички търсеха местата си и малко по малко изпонасядаха, а на Ан й предстоеше да прекара още един час, изпълнена с удоволствие — или може би с горчиво съжаление. Още един час музика щеше да предизвика у някои слушатели наслада, у други — прозевки, според това дали човек наистина има изтънчен вкус или просто се превзема. За Ан този час обещаваше най-вече вълнение и тревога. Не би могла да си тръгне оттук спокойна, ако не види капитан Уентуърт още веднъж или поне не си разменят погледи като приятели.