Читать «Осъдени души» онлайн - страница 184

И както разказваше тези минали истории, Димов изведнъж свърна в друга насока.

— А без душа или с накърнена душа, според верующите, може да бъде и живият човек — произнесе делово той. И в гласа му неочаквано прозвуча сдържана ирония: — Например, ако допусне да се всели в него дяволът. В такъв случай на същото основание и човекът може да бъде подложен на всякакъв вид високо напрежение, дори да бъде физически унищожен, без да заслужава състраданието на своите подобни. Една абсурдна хипотеза (а тя може да се създаде във всеки момент, стига да е обществено потребна и да има условия за нея) и реалната грижа на човека се превръща в равнодушие и жестокост уж в името на високи принципи…

— …Все пак има и от какво да си доволен — рекох аз, като погледнах работата от друга страна. — Без тези монаси твоите «Осъдени души» едва ли щяха да се родят. А и да бяха се родили, навярно нямаше да са това, което са сега.

— Съвършено вярно. Така е.

И без да изпада в тон на откровение, мълчаливият Димов се върна с няколко изречения към миналото.

Благодарение на близостта си с католическите монаси той добил възможност да вникне отблизо в реда и духа на йезуитския орден. Това му помогнало не само да концепира своята бъдеща книга, а и да изгради сюжетната й структура, да набележи някои от главните образи в нея. Нещо повече, подпомогнат от същите монаси, той направил няколко пътувания из страната. Така че покрай тях можал да се запознае не само с нравите на клерикална Испания, а и с испанската география, с пейзажа и атмосферата на испанската земя. И ако правилно съм го разбрал, имената на селищата и местностите, където се развива действието на романа, са взети не от ръководства по география, а са действителни имена, свързани с неговите тогавашни пътувания.“

„Осъдени души“ излиза за пръв път през 1945 г., издателство „Хемус“, след което бива отпечатан още седем пъти: 1957 г., изд. „Народна култура“; 1960 г., изд. „Български писател“; 1966 г. като т. II на Събрани съчинения, изд. „Български писател“; 1970 г., изд. „Български писател“; 1971 г., изд. „Български писател“. През 1945 г. получава литературната премия „Хемус“ на името на Веселина Дервентска. Откъси от „Осъдени души“ са препечатани в „Лъжа вековна. Сборник от антирелигиозни разкази и стихотворения“. БП, 1959, и в „За свободна Испания. Обществено-литературен сборник“, С., 1949 г. При това съпоставката между изданието от 1945 и изданието от 1960 г. доказва, че Д. Димов е продължил да работи върху стила и езика на романа си и при следващите му издания.

Димитър Димов се е стремял главно към премахване на чуждиците от езика си. Например: „Протестирам срещу това сутестивно разпитване на свидетелите“ („Осъдени души“, 1945 г., стр. 154) — в изданието от 1960 г. „сугестивно“ става „преднамерено“. „Той минаваше през лагера със сублимно (възвишено) мълчание“ (стр. 278–227)’ „… един безумец, един стерилен (безплоден) човешки дух…“ (стр. 356–288). „Луис… все още пазеше педантично (грижливо) равновесието на нервите си…“ (стр. 52–42). „Сюжетът бе съвсем банален (обикновен)…“ (стр. 98–81). „Каква атракция! (Колко забавно!)“ (стр. 232–190). „След коректен (учтив) поздрав…“ (стр. 164–134). „…и двамата се намираха в едно и също състояние на абсолютна (пълна) невъзможност да се върнат към нормалното съществуване на другите хора“ (стр. 51–41). „Фани бе напълно имунна (противоустойчива) срещу романтиката“ (стр. 95–79). „Сервилността (раболепието) ме накара да споделя опасенията му“ (стр. 325–264). „Този импулс (порив) я бе завладял напълно…“ (стр. 299–242). „Това бе уморен, меланхоличен (скръбен) глас“ (стр. 318–257). „И Фани пак почувствува, че в това лице имаше нещо нереално (недействително)…“ (стр. 210–172). „Кръвта и духът му са еманация (излъчване) на самия Лойола“ (стр. 324–263). „Двата стари куршума, изстреляни от виртуозни (изкусни) коварни стрелци, го улучиха добре“ (стр. 248–203) и т. н.