Читать «Черни рози» онлайн - страница 38

Докато се прибираха, двамата мълчаха. Джеф изпрати Кери до входа на къщата й и посегна към ключа.

— Майка ми казва, че мъжът винаги трябва да отваря вратата на дамата. Надявам се, че жестът ми не е проява на сексизъм.

— Не, естествено. Аз поне не го възприемам така. Но вероятно съм с остарели разбирания.

Небето над тях беше синьо-черно и звездите блестяха ослепително. Духаше силен вятър. Кери потрепери.

Джеф забеляза, че й е студено, и бързо превъртя ключа, а после бутна вратата.

— Не си облечена достатъчно топло за нощния хлад. По-добре е да се прибираш веднага вътре.

Кери влезе във вестибюла. Джеф остана на верандата и не даде да се разбере, че очаква да бъде поканен, а само каза:

— Преди да тръгна, бих искал да знам какво ще правим оттук нататък.

— Ще се срещна с доктор Смит при първа възможност. Но предпочитам да отида при него сама.

— Тогава ще се чуем в някой от следващите дни — заяви Джеф.

Усмихна се бегло и заслиза по стъпалата на верандата. Кери затвори вратата и стигна до всекидневната, но не запали веднага лампата. Осъзна, че все още се наслаждава на момента, в който Джеф взе ключа от нея и й отвори вратата. Приближи се до прозореца и го гледа, докато даде на заден ход, за да изкара колата от алеята, и изчезна надолу по улицата.

Татко е толкова забавен, мислеше си Робин, докато седеше до него на удобната седалка на ягуара. Бяха разгледали вилата, която Боб Кинълен възнамеряваше да купи. На нея й хареса, но той бе разочарован.

— Искам да мога да стигам до нея със ските — рече Боб и се засмя. — Просто ще продължаваме да търсим.

Робин носеше фотоапарата си и баща й я изчака, докато изщрака два филма. Макар и по върховете на планината да имаше малко сняг, според нея светлината беше фантастична. Снима последните лъчи на залязващото слънце и двамата потеглиха. Боб й беше обещал, че ще я заведе в един ресторант, където скаридите били великолепни.

Робин знаеше, че майка й му се сърди, понеже не дойде у тях след операцията. Но все пак бе оставил съобщение по телефона. Наистина рядко се виждаха, но когато бяха заедно, баща й се държеше чудесно с нея.

В шест и половина спряха пред ресторанта. Докато ядяха скаридите и мидите, си поговориха. Боб й обеща, че тази зима ще отидат на ски, само двамата.

— Когато мама е на среща — намигна й той.

— О, тя почти не ходи на срещи — отвърна детето. — Мъжът, с който излизаше през лятото, ми харесваше. Мама обаче твърдеше, че е скучен.

— Какво работеше той?

— Мисля, че беше инженер.

— Е, когато мама стане съдия, сигурно ще си намери приятел, който също е съдия. Да е от нейната среда.

— Миналата вечер се появи някакъв адвокат. Беше много симпатичен. Но ми се струва, че не дойде на гости, а заради някакво дело.