Читать «Нежни убийства» онлайн - страница 172

Беше застанал на колене до Сюзън и се надвеси над нея. Въпреки гнева, който се чувстваше в думите му, гласът му остана спокоен и овладян, а тонът приятелски.

— Аз имах по-малко джобни пари от всичките ми съученици и по тази причина никога не можех да излизам с другите. В резултат на това станах самотник. Научих се да се веселя сам. Театърът беше част от това. Приемах всяка роля, която ми даваха в училищните представления. Даже на третия етаж в нашата къща имаше напълно оборудван миниатюрен театър, единственият голям подарък, който получих, макар че той не беше от моите родители, а от един приятел на семейството, който забогатя, защото баща ми му дал съвет как да играе на борсата. Той ми каза, че мога да имам каквото си пожелая и аз си избрах театъра. Често представях цели пиеси съвсем сам. Играех всички роли. Станах много добър, може би достатъчно добър, за да бъда професионалист. Научих се да се превъплъщавам в когото си искам и овладях всички умения, които ми позволяваха да изглеждам и да звуча като героя, когото представлявах.

Сюзън долавяше над себе си познат глас, но главата й се пръскаше от болка и тя не смееше да отвори очи.

„Какво става с мен? — запита се тя. — Алекс Райт беше тук, но кой ме удари?“ Преди да изгуби съзнание, го беше зърнала за миг. Той беше с дълги сплъстени коси, носеше шапка и протрит анцуг.

После онова, което чуваше, стигна до съзнанието й и тя отвори очи. Лицето му беше само на сантиметри от нейното. Очите му блестяха, искрящи с онова безумие, което беше виждала у пациенти, които се държаха под ключ.

„Той е луд!“ — помисли си тя. Вече можеше да го познае — това бе Алекс — с тази сплъстена перука! Алекс в тези дрипави дрехи! Алекс, чиито очи бяха като остри късчета тюркоаз и се забиваха дълбоко в нея.

— Имам и покров за теб, Сюзън — прошепна той. — Макар че ти не беше една от самотните дами, реших, че трябва да го получиш. Съвсем същият е, какъвто носеха и останалите.

Той стана и тя видя, че държи в ръце дълъг найлонов чувал, подобен на онези, в които слагаха скъпите дрехи. „О, господи! Той ще ме удуши!“

— Извършвам го съвсем бавно, Сюзън. Това е любимата ми част. Искам да наблюдавам лицето ти. Искам да предчувстваш момента, когато въздухът ще свърши и ще започне последната битка. Затова ще го направя бавно и няма да те загръщам съвсем плътно. Така ще умираш по-дълго, поне няколко минути.

Той коленичи, повдигна краката й и плъзна найлоновия чувал под нея така, че долната част от тялото й остана вътре. Тя се опита да го изрита, но той се наведе над нея и впи поглед в очите й, докато го издърпваше нагоре, така че да закрие ханша, а после и кръста й. Съпротивата й беше безрезултатна и дори не му попречи да продължи да плъзга найлоновия чувал все по-нагоре по тялото й. Накрая, когато стигна до врата й, той спря.

— Разбираш ли, скоро след смъртта на майка ми, баща ми предприе пътешествие по море — обясни той. — На кораба срещнал Виргиния Мери Оуен, самотна вдовица, или поне така твърдеше. Беше като момиче, изобщо не приличаше на майка ми. Наричаше се „Джери“. Беше с трийсет и пет години по-млада от баща ми и много привлекателна. Той ми каза, че тя обичала да пее на ухото му, докато двамата танцували. Любимата й песен била „Ти ми принадлежиш“. И знаеш ли как си прекараха медения месец? Проследиха текста на тази песен, като потеглиха от Египет.