Читать «Нежни убийства» онлайн - страница 147

— Описа ли го как изглежда?

Смол поклати глава.

— Нищо повече не е казвал.

Сюзън реши да рискува.

— Мисля, че нещо криеш, Нат.

— Грешите. — Той отмести поглед към вратата. — Вижте, нямам нищо против да си говоря с вас, но вие ми плашите клиентите. Отвън обикаля един човек и съм сигурен, че няма да влезе, докато сте тук.

Сюзън изгледа дребния човечец право в очите.

— Нат, Тифани беше двайсет и пет годишна. Била е намушкана с нож в сряда вечерта на излизане от работа. Аз водя едно радиопредаване, в което тя се обади по-рано през деня и разказа за някакво магазинче за сувенири във Вилидж, откъдето нейният приятел й купил тюркоазен пръстен с надпис „Ти ми принадлежиш“, гравиран от вътрешната страна на халката. Описа магазинчето и спомена собственика, който според нея бил индиец. Каза, че докато те двамата с приятеля й били вътре, един мъж — друг клиент — купил тюркоазен пръстен, точно като нейния. Аз съм убедена, че причината за смъртта й е онова, което каза, че е видяла. Мога да ти се закълна, че Парки е мъртъв, защото е бил в състояние да разпознае същия този човек. Нат, чувствам, че нещо премълчаваш. Длъжен си да ми го кажеш, преди да умре още някой!

Нат Смол за пореден път хвърли напрегнат поглед към вратата, сякаш се страхуваше от нещо.

— Не искам да се замесвам — изрече той с тих глас.

— Нат, ако знаеш нещо, вече си замесен. Моля те, кажи ми. За какво се отнася?

Сега гласът му премина почти в шепот:

— Точно преди един часа в сряда по обяд някакъв мъж се въртеше наоколо и разглеждаше моята витрина — точно както прави сега онзи човек отвън. Аз си помислих, че иска да си избере нещо или може би, че се притеснява да влезе — изглеждаше като истински богаташ. Но после изведнъж прекоси улицата и влезе в магазинчето на Парки. След това ми дойде клиент и аз престанах да наблюдавам.

— Каза ли на полицията какво си видял?

— Не го направих. Щяха да ме карат да гледам в техните регистри и да го описвам на полицейския художник — губи време. Той не беше човек, който може да попадне в полицейските регистри. А пък мен хич не ме бива да казвам на хората какво да рисуват. Видях го в профил. Изглеждаше изискан, към четиридесетте. Носеше шапка, шлифер и очила, но въпреки това успях да видя профила му съвсем ясно.

— Мислиш ли, че ще го разпознаеш, ако го видиш отново?

— Госпожице, в този бизнес аз съм длъжен да познавам хората. Ако не си спомням как изглеждат полицаите под прикритие, може и да загазя, а ако не мога да различа един наркоман, може и да ми видят сметката. Вижте, трябва да си вървите. Пречите ми на търговията. Момчетата не искат да влизат в магазин, в който се върти толкова елегантна дама.

— Добре, тръгвам. Само че Нат, кажи ми… би ли познал този мъж, ако ти покажа негова снимка?

— Да, със сигурност. А сега вече тръгвате ли си?

— Незабавно. А, и още нещо. Нат, не говори за това с никого. Става въпрос за собствената ти безопасност.

— Ама вие шегувате ли се? Разбира се, че ще си трая. Обещавам. А сега си тръгвайте и ме оставете да изкарам някой и друг долар, става ли?