Читать «Омайване» онлайн - страница 9

Фаун се тътреше.

Беше прекосила равнините и навлизаше в южните хълмове и пътят вече не беше толкова равен и прав. От време на време изкачваше стръмни клисури и се спускаше по дървени мостчета. Обикаляше свлачища и прекосяваше малки рекички.

Фаун се чудеше кога ще стигне Гласфордж. Едва ли беше много далеч, защото сутринта бе тръгнала рано. Поне не бе повърнала последното парче хляб. Денят вероятно щеше да е горещ и влажен, но тук под крайпътните дървета беше приятно сенчесто.

От сутринта беше срещнала каруца, керван с мулета и малко стадо овце, всичките отиващи в обратна посока. През последния час пътят беше пуст. Тя вдигна очи и забеляза, че се приближава кон. Също отиващ в обратна посока. Освен това имаше двама ездачи. Без седло. Животното изглеждаше по-уморено и от нея, а по неразресаната му грива имаше кристалчета сол от потта.

Ездачите изглеждаха уморени и мръсни, също като коня. Отпред стоеше едро момче, някъде на нейните години, с прокъсана куртка. Още по-едрият му спътник се държеше за него. Имаше грубовати черти, празен поглед и ноктите му бяха толкова мръсни, че изглеждаха черни. Дрехите му бяха твърде малки — разкопчана риза с навити ръкави и къси панталони, които не стигаха до ботушите му. Възрастта му не можеше да се определи. Фаун се зачуди дали не е слабоумен. Сякаш се прибираха след нощно пиянство или нещо по-лошо. Младежът носеше дълъг нож, а другият като че ли нямаше оръжие. Фаун наведе глава и ги подмина, но с крайчеца на окото си видя, че двамата се обърнаха. Продължи, без да поглежда назад.

Отдалечаващите се подкови спряха. Тя се осмели да погледне през рамо. Двамата очевидно спореха, но гласовете им бяха приглушени и не можеше да различи нищо освен неколкократно повтореното „Господарят иска!“ от слабоумния и въпросителното „Защо?“ от другия. Тя наведе глава и закрачи по-бързо. Подковите зачаткаха отново, но вместо да се отдалечат, станаха по-шумни.

Животното се изравни с нея.

— Добр’утро — поздрави младежът с престорено весел тон. Фаун вдигна поглед. Той тръсна русата си коса учтиво, но очите му не бяха усмихнати. Слабоумният просто я зяпаше втренчено.

Фаун кимна хладно и се намръщи. „Дано да се появи каруца. Крави. Други ездачи, каквото и да е. Няма значение в коя посока“.

— В Гласфордж ли отиваш?

— Очакват ме — отвърна рязко Фаун. „Махнете се. Обърнете се и си вървете“.

— Семейството ти ли е там?

— Да. — Тя се зачуди дали да измисли някакви страховити братя и чичовци, или просто да премести истинските. Те често стъжняваха живота й, но сега мечтаеше да са тук.

Слабоумният намръщено потупа приятеля си по рамото.

— Не говори. Вземи я. — Гласът му беше странен, сякаш нещо не бе наред с устата му.

„Една каруца ще е чудесна“. За предпочитане с много хора.

— Ти го направи — процеди младият.

Слабоумният сви рамене и скочи от коня по-грациозно, отколкото Фаун очакваше. Тя засили крачка и щом мъжът тръгна към нея, побягна, оглеждаше се отчаяно.