Читать «Омайване» онлайн - страница 8

— Ютау! Прикривай ни! — изкрещя Даг. Ютау трескаво си пое дъх, кимна и зае защитна позиция. Даг се смъкна на колене, откопча лъка, пусна го и намести главата на Соун в скута си. След това прокара дясната си ръка по раната.

Счупени ребра и накъсано дишане, сърцето също беше в шок. Даг изразходва почти целият си усет, за да блокира агонията на момчето, и се сля с него. Болката беше неописуема. „Първо сърцето“. Трябваше да се съсредоточи. Действието беше опасно, защото и двата органа можеха да решат да спрат, вместо да се задействат. В гърдите му имаше пареща болка, също като на Соун. „Хайде, момче. Танцувай с мен…“ Слабият пулс прекъсна за момент, след което постепенно започна да се усилва. Беше ред на дробовете. Едно вдишване, две, три, гърдите се вдигаха отново и отново, докато не заработиха в синхрон. Добре, сърцето и дробовете вече можеха да функционират самостоятелно.

Терзанията за зловещата участ на жертвите все още присъстваха в системата на Соун, но това щеше да е работа за Мари, по-късно. „И аз мразя да се бия с хора“. Даг остави болката да се върне при източника си. Момчето щеше да ходи приведено за месец, но щеше да оцелее.

Постепенно околният свят се избистри. При вида на мъжете от Гласфордж, които излизаха от гората, бандитите бяха започнали да се предават. Даг хвана лъка си, стана и се огледа. Зърна Мари отвъд горящата палатка. Тя извика към него, но шумът заглуши гласа й. Вдигна два пръста и му посочи откритото пространство от другата страна. Даг се обърна натам.

Двама разбойници опитваха да се измъкнат. Даг махна с ръка и извика наляво:

— Ютау! Пази Соун!

Ютау насочи вниманието си към ранения младеж. Даг се завъртя и хукна, опитваше се да нагласи лъка си в движение. Вече се бе отдалечил от светлината на лагерните огньове. Още малко…

Конят почти го прегази и трябваше да отскочи от пътя му. Отпред яздеше висок мъж, а онзи отзад беше още по-огромен.

Не. Второто същество не беше човек.

Даг се приведе за момент, за да установи контрол над дишането си, все още замаян от преследването и раната на Соун. Ръката му посегна към успокояващата тежест на двойната кания за ножове, скрита под ризата му. Тъмно, топло, смъртоносно изръмжаване. „Глинен. Спипахме те. Ти и създателят ти сте наши…“

Не обичаше да проследява от конски гръб, но нямаше да ги догони пеша, въпреки че яздеха двама. Опита да се успокои отново. „Наши! Успокой се, проклет да си!“ След това призова коня си. На Копърхед щяха да са му нужни няколко минути, за да стигне дотук от мястото, където беше оставен. Даг отново откачи лъка и махна тетивата. След това извади най-полезната си приставка, обикновена кука с малък изскачащ накрайник, който можеше да действа като клещи. Закачи към нея малка факла, която носеше в специален джоб на дрехата си, и я запали. Наведе се и започна да изучава следите от подкови. Когато се увери, че ще ги разпознае отново, се изправи.

Докато конят дойде, плячката почти бе напуснала обхвата на усета му. Щом един кон можеше да стигне донякъде, то и друг можеше да го последва, нали? Даг смушка Копърхед и препусна със скорост, която щеше да накара Мари да го наругае, че рискува да си счупи врата в тъмното. „Мои“.