Читать «Омайване» онлайн - страница 82

Някои от аргументите на Мари не бяха погрешни. „Даже всичките“. Даг се засрами и реши да се върне към въздържанието, което някога беше съвсем рутинен процес. Но сега му тежеше като камък на гърдите. „Мъртъвците нямат нужда от въздух, нали?“

На вечеря се отнасяше към Фаун с хладна любезност. Тя го гледаше с предпазливо любопитство. Но поне имаше достатъчно други патрулни, на които да задава въпросите си. А те се отнасяха предимно за това как се определят и обхождат маршрутите.

Никога досега правилната позиция не му бе изглеждала по-незадоволителна.

Следващият ден бе официално заделен за подготвяне на поклона и Даг се нагърби да обикаля града за припаси. Засече се за малко с Мари и поиска да бъде оставен на пост вечерта, но тя отказа.

— Не мога да поставя човека, убил злината, на пост в деня, в който се празнува. Останалите ще се разбунтуват, при това с право. — И добави след известно колебание: — Кажи на фермерското момиче, че също е поканено.

Скоро след това Даг се натъкна на един ентусиаст от другия патрул, който събираше музиканти доброволци на репетиция. Нещо, с което никой от двамата не бе свикнал, но поне зае времето му, докато не стана време да вземе Фаун.

Фаун погледна косата си в огледалото и реши, че зелената панделка, която й бе заела Риила, ще отива на по-хубавата й рокля. Риила й бе обяснила за начина, по който Езерняците носеха косите си. Оказа се, че повечето неща означават нещо. Например кокът на тила беше знак за траур, освен когато не го правеха за удобство преди влизане в бой. Като узна тези неща, тя започна да гледа на пъстрата тълпа патрулни с други очи. Сякаш светът се бе изместил под краката й и нямаше да се намести пак. Във всеки случай бе убедена, че сегашната й прическа, високо вдигната конска опашка, няма да означава нищо неприлично.

Тази вечер Даг изглеждаше по-отпуснат. Фаун се зачуди дали вчера в конюшнята Мари не му е казала някакви лоши вести, за да съкруши така духа му. Сега поне очите му блестяха. Мургавата му кожа също сякаш блестеше на фона на бялата риза. Вчерашната миризма на блато и кон беше заменена от ухание на лавандулов сапун. Косата му беше чиста и мека, макар очевидно да не подлежеше на ресане. Прииска й се да я докосне. Стига да можеше да се протегне толкова високо. На пръсти. На столче. Някак си…

В трапезарията беше още по-шумно от предишните вечери, защото присъстваха всички. Всички бяха изкъпани, а повечето явно си бяха сложили и парфюм. Носеха старите си дрехи, но изпрани. Фаун прецени, че дисагите едва ли побират кой знае колко. Даже жените носеха панталоните си за езда. Дали въобще някога носеха поли? Поне бяха обърнали повече внимание на прическите си. Някои дори бяха вплели звънчета в косите си.

Имаше много храна и още повече пиене, а столовете и масите в единия край на помещението бяха разчистени, за да се освободи място за танцуване. Фаун се настани при ранените — Соун, Риила, мъжа от патрула на Чато с навехнатото коляно и шевовете по брадичката и ухапания от змия, на когото всички се подиграваха. Поне обаче им носеха бира и се стараеха да не свършва.