Читать «Омайване» онлайн - страница 23

„Дори само след няколко минути“. Тримата глинени вече се скриваха в пещерата. Така че вътре щяха да са най-малко три. А можеше да има и десет.

Да влезе и да се измъкне… Не. Беше достатъчно само да влезе.

Не знаеше защо мозъкът му още изчислява рисковете, след като ръцете вече действаха. Пусна лъка и колчана, понеже щяха да му тежат излишно. Намести канията на споделящите ножове. Смени куката на китката си със стоманено острие и приготви дългия си боен нож.

Прехвърли се през билото и започна да се плъзга между скалите като влечуго.

Всичко се случи толкова бързо…

Фаун висеше надолу с главата и й се виеше свят. Чудеше се дали и тази страна на лицето й ще посинее в тон с другата. Рамото на глинения притискаше стомаха й, но това не му правеше впечатление, въпреки че вече бе повърнала върху него. Два пъти.

Дали когато Даг се върнеше във фермата — стига въобще да се върнеше, — щеше да разбере правилно какво се е случило? Той беше следотърсач, със сигурност щеше да разчете отпечатъците от сливов мармалад, които нападателите й бяха оставили из цялата кухня. Но беше твърде много да очаква високият мъж да я спаси два пъти за един ден, а и щеше да е доста унизително. Опита отново да се освободи от хватката на създанието, заудря го с юмруци. Със същия успех можеше да пробва и със скала.

Трябваше да запази силата си за по-добър шанс.

„Каква сила? Какъв шанс?“

Горещото лятно слънце отстъпи място на сенки и миризма на пръст и камъни. Успя да зърне, че влизат в някаква пещера, пълна с припаси и принадлежности. Създанието я пусна и тя се изправи и примигна.

Още две от хората-животни се изправиха, сякаш да поздравят нейните похитители. Зачуди се дали ще й налетят като глутница кучета, разкъсващи заек. Всъщност най-ниското същество сякаш наистина произхождаше от заек.

— Доведете я насам — каза Гласът.

Думите бяха произнесени по-ясно от мърморенето на глинените, но тонът почти накара костите й да се разтопят. Не можеше да насили треперещото си лице да се завърти към източника на гласа. Сякаш целият й разум се бе изпарил. „Моля ви, оставете ме, оставете ме, моля…“

Бившата мечка я хвана за рамената и я завлече към широкото дъно на пещерата. След това я завъртя с лице към източника на Гласа.

Приличаше малко на глинен, но беше по-високо и по-грамадно. Имаше човешка форма, глава с две очи, нос, уста, уши — широко тяло, две ръце и две крака. Но кожата му не приличаше на животинска, камо ли на човешка. Напомняше й за гущери и насекоми. Нямаше коса, а голият череп беше леко набръчкан. Не носеше никакво облекло, но това явно не го притесняваше. Странните израстъци на слабините не приличаха нито на женски, нито на мъжки гениталии. Движеше се странно, като грубовата глинена скулптура, правена от дете, а не като същество с кости и мускули.

Глинените имаха животински очи на човешки лица и изглеждаха ужасно опасни. Това нещо… имаше човешки очи на лице от кошмар. Не, никога не беше сънувала подобен кошмар — може би на кошмарите на Даг. Пленено. Измъчвано. Но въпреки болката си беше лишено от милост, като студен камък.