Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 84

Усилията й бяха възнаградени. Даде си сметка за това, когато натисна няколко копчета и на екрана се появи дисертацията й. Беше наистина млада за успеха, който бе постигнала. Имаше намерение да постигне още повече.

Може би беше вече на възраст за първа любов, ала старанието и предпазливостта й бяха помогнали да не се отклони от правия път. Любовта й към Кал никога нямаше да се превърне в грешка.

Доволна от заключението си, Либи намести очилата на носа си, наведе се напред и се залови за работа.

Три часа по-късно той я намери погълната от нечия култура толкова различна за нея, колкото и нейната бе странна за Кал. Беше светнала лампата на смрачаване и светлината падаше върху ръцете й.

Силни, способни ръце, замисли се той. Вероятно наследени от майка й. Дългите й пръсти завършваха с къси, оформени нокти без лак. На палеца й имаше белег, който беше забелязал и преди, но смяташе да я попита как се бе сдобила с него.

По пътя на връщане смяташе, че се чувства уморен. Не толкова физически, колкото психически, заради всичките цифри и изчисления, ала сега, когато я видя, забрави за умората си.

Неясно как бе успял да престане да мисли за нея, докато работеше. Усилието беше върховно — да спре да мисли, да престане да я желае, да я отхвърли от съзнанието си. Благодарение именно на тези му усилия днес бе постигнал известен напредък. Вече знаеше какво точно трябва да се направи, за да стигне обратно в своето време. Беше пресметнал шансовете за успех, а също и рисковете. Сега, докато я наблюдаваше, осъзна и жертвата, която трябваше да даде.

Познаваше я съвсем отскоро. Налагаше се да си го повтаря постоянно. Животът му не бе тук, с нея. Имаше свой дом, своя друга идентичност. Имаше и семейство, което обичаше повече, отколкото си бе давал сметка.

Но сега стоеше тук и я наблюдаваше, докато минутите отлитаха, и запомняше всеки жест, поглъщаше всеки дъх. Начина, по който косата й бе разпиляна около врата, как нетърпеливо потропваше с крак, когато пръстите й се отпускаха понякога върху клавиатурата, как от време на време прокарваше ръка през косата си, а в следващия миг се втренчваше в монитора, подпряла брадичката си с две ръце. Всеки такъв момент му се струваше скъп и очарователен. Когато най-накрая произнесе името й, гласът му прозвуча глухо.

— Либи…

Тя се стресна и се завъртя на стола, за да го погледне. Антрето зад него беше тъмно. От него се виждаше само един силует, облегнат на касата на вратата. Любовта й към него я задушаваше.

— Не съм те чула да влизаш.

— Беше доста вглъбена в работата си.

— Сигурно. — Когато Кал се приближи, в погледа му се четеше напрежение. — Какво стана с твоята работа? Как мина?

— Всичко е наред.

— Изглеждаш потиснат. Всичко наред ли е наистина?

— Да. — Той я погали по лицето и погледът му омекна. — Наистина няма нищо.