Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 81

Скорост. Беше пристрастен към високите скорости. Обожаваше да усеща как лицето му пори въздуха и как вятърът роши косите му. Небето — неговата първа и най-силна любов — го привличаше неудържимо, но той си даде сметка, че ако още при първия път качеше Либи толкова нависоко, щеше да я изплаши завинаги. Вместо да се отправи към небесната шир, Кал се впусна в приятен слалом между дърветата в гората, около скалите и поточетата в планината. Някакво пиле, точно над главите им, внезапно се отклони от пътя си и пое в съвсем друга посока, като кряскаше нещо доста гневно на появилата се конкуренция във въздуха. Сега отпусна хватката си. Лицето й вече не бе залепено на гърба му, между двете плешки.

— Е, какво ще кажеш?

Тя току-що бе възвърнала нормалното си дишане. Очевидно стомахът й бе решил да остане на мястото си все пак. Поне за момента. Либи отвори едно око, за да огледа. Преглътна тежко.

— Мисля, че ще те ликвидирам в първата секунда, когато отново стъпим на твърда земя.

— Спокойно. — Въздухопедът се наклони тридесет градуса в дясно, след което на ляво, за да успее грациозно да премине между дърветата.

Лесно му е да го каже, помисли си Либи. При следващото поглеждане успя да прецени, че бяха на около четири метра над земята. Онемя, едва потиснала желанието си моментално да бъде свалена на земята, когато осъзна истината. Тя летеше. И не затворена в някакъв огромен пътнически самолет на хиляди метра над земята, а така, свободно, на воля. Усещаше вятъра върху лицето си, в косите си, предвкусваше настъпващите аромати на пролетта. Вече не се чуваше никакъв шум от двигателя, които да наруши удоволствието. Летяха двамата през гората като волни птички. Кал спря в средата на браздата, която космическият му кораб бе направил при приземяването си. Докато въздухопедът се настройваше за кацане, той се извърна към нея.

— Искаш ли да слезем долу?

— Не, искам още по-нагоре — засмя се Либи. Беше се научила да отпуска главата си назад, да се оставя на движението. Явно и тя беше усетила притегателната сила на небето.

Кал се усмихна и се наведе да я целуне.

— Колко високо искаш да полетим?

— Колко е възможно най-високото?

— Нямам представа, ала едва ли би било разумно да опитваме, защото ако полетим по-високо от върховете на дърветата, рискуваме някой да ни забележи.

Той беше прав, разбира се. Либи отмести падналия кичур коса от лицето си и се зачуди каква ли бе причината да губи изцяло разума си, когато Кал бе до нея.

— До върховете на дърветата тогава, поне веднъж.

Доволен от нея, той обърна машината. Усети ръцете й отново вкопчени силно в него и полетяха.

Това нямаше никога да го забрави. Колкото и да бе летял, колкото и да му предстоеше да лети из космоса, никога нямаше да забрави този свободен полет с Либи зад гърба си. Тя се смееше, а смехът й бе наслада за слуха му. Тялото й бе притиснато в него, като напомняне, че не бе сам. Ръцете й свободно го прегръщаха през кръста. Единственото, за което съжаляваше, беше, че не можеше да наблюдава лицето й, докато се изкачваха все по-нагоре. Правенето на любов с нея бе също така чисто и ведро, както летенето във въздуха. Загадъчно и същевременно притегателно като преодоляването на земната гравитация.