Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 68

— Либи… — започна Кал, като прекара длан през брадясалото си лице. — Опитвам се да мисля като мъж от твоето време, за да можеш да ме разбереш най-добре. Очевидно обаче не се справям добре.

— Предпочитам да мислиш като себе си. — Искаше й се да запази спокойствие и самообладание. За това си решение бе чакала години. Сега беше убедена. Но въпреки това се чувстваше още напрегната — от вълнението, заради несигурността в собствените си умения като жена. — Времето не променя всичко, Кейлъб.

— Не. — Той бе сигурен, че хората са усещали същите пробождания в стомаха още в зараждането на човечеството. Ала когато сега я гледаше, се боеше, че всъщност изпитва далеч по-дълбоки чувства от обикновено привличане. Гърлото му пресъхна, по дланите му се стичаха капчици вода. Колкото повече се мъчеше да мисли разумно, толкова повече се объркваха мислите му. — Може би е редно да поговорим.

Тя едва устоя на желанието да фиксира погледа си в една точка и вместо това се взря в очите му.

— Не ме ли желаеш?

— Хиляди пъти съм си представял, че се любя с теб.

Тръпки и страх запълзяха по гръбнака й.

— В кои моменти си си го мислил, какво правехме?

— Тук или в гората. Или на хиляди километри някъде във вселената. До къщата ни в имението има едно езеро. Водата му е чиста като сълза. До него баща ми е засадил прекрасни цветя. Представях си те там с мен.

Болеше я повече, отколкото предполагаше, при мисълта, че Кал можеше да отиде при това езеро, а тя не можеше да го последва. Но нали настоящето бе най-важно. Либи се приближи към него с пълното съзнание, че и двамата се нуждаеха тя да направи първата крачка.

— Тук можем да поставим едно добро начало. — Либи посегна към лицето му. — Целуни ме отново, Кейлъб.

Как можеше да й устои? Убеден беше, че никой мъж не би могъл. Очите й бяха широко отворени и притъмнели. Устните й нежно разтворени. Чакащи. Той бавно се наведе към нея. Само да я докосне, да я усети. Нежната й тиха въздишка сякаш го изпълни. Необходимостта му, дивата необходимост не търпеше отлагане. Разтърсен от собствената си страст, Кал понечи да я хване за раменете, за да я отдалечи от себе си.

— Либи…

— Не ме карай да те прелъстявам — прошепна тя. — Не знам как.

Той се засмя, придърпа я към себе си и зарови лице в косите й.

— Прекалено е късно. Вече го направи.

— Така ли? — Притискаше го силно към себе си, държеше го здраво в ръцете си с мисълта, че когато му дойдеше времето, щеше да му се отдаде. Нова тръпка премина през тялото й, когато Кал лекичко улови с устни ухото й. — Може да съм те прелъстила и без да съм усетила, но оттук нататък не знам какво се прави.

Той я вдигна на ръце.

— Само се наслаждавай — прошепна й, докато се изкачваше нагоре по стълбите.

Искаше я в леглото, където бе мечтал да я има. Сложи я да легне на бледата светлина от изгряващата луна. Бе дошло времето, когато щеше да й дари всичко, което притежаваше. Щеше да вземе всичко, каквото бе готова да му даде. Кал познаваше насладата в различните й степени и в най-малките подробности. Скоро, съвсем скоро щеше да я въведе в един нов, необятен свят.