Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 6

Най-лошото бе, че нямаше и най-бегла представа къде се намира.

— О, тук някой се е събудил… — Либи застана на вратата с чаша чай в ръка. Когато пациентът й се обърна към нея, тя се усмихна успокоително и се отправи към канапето. Той изглеждаше толкова безпомощен, че онази свенливост, с която се бе борила цял живот, изведнъж отстъпи за миг. — Вече бях започнала да се тревожа за теб. — Либи седна в края на дивана и му премери пулса.

Сега я виждаше по-ясно. Косата й бе старателно сресана на път. Цветът грееше с топлите оттенъци на кафявото. Екзотична бе най-точната дума, помисли си той. С големите й очи, очертани с дълги мигли, с тесния нос и плътните устни. В профил му приличаше на една картина, която бе виждал някога, изобразяваща древната египетска кралица Клеопатра. Пръстите й, които в момента нежно докосваха китката му, бяха студени.

— Коя си ти?

Стабилен е, помисли си тя, докато продължаваше да измерва пулса му. И доста по-силен.

— Аз не съм сестра Флорънс Найтингейл, но съм единственият човек, когото имаш в момента. — Либи се усмихна отново и се наведе над него, като внимателно повдигна един след друг клепачите му и надникна отблизо в зениците му. — Виждаш ли ме двойна?

— А трябва ли да те виждам двойна?

Тя се подсмихна и придърпа възглавницата зад гърба му.

— Не. Достатъчно е да ме виждаш единична, ала тъй като преживя сътресение на мозъка, не е изключено да си мислиш, че сме две близначки.

— Виждам само една. — Той се усмихна и се пресегна да я докосне по гордо вирнатата брадичка. — Виждам една, и то прекрасна жена.

Червенина изби по страните й, защото не беше свикнала да я наричат прекрасна.

— Ето, опитай. Това е една смеска от билки по тайна рецепта на баща ми, дори още не е излязла на пазара.

Преди да смогне да откаже, Либи вече държеше чашата пред устата му.

— Благодаря ти. — Странно, ароматът на питието го върна смътно в детските му години. — Как попаднах тук?

— Сега се възстановяваш. Самолетът ти катастрофира на няколко километра оттук.

— Моят самолет?

— Не си ли спомняш? — Сянка на неодобрение се яви и премина по лицето й. Златисти очи. Големи, дълбоки златисти очи. — Надявам се, че скоро ще си възвърнеш паметта. Беше си ударил много лошо главата. — Тя отново поднесе чашата и една си наложи да устои на инстинктивното желание да отмести падналия кичур коса от челото му. — По това време се наслаждавах на бурята, иначе нямаше да те видя как падаш. Истинско чудо е, че не си ранен по-лошо. Тук няма телефон, а и в момента поправят захранването, така че дори не мога да повикам лекар.

— Захранването?

— Радиопредавателят също не работи — отвърна Либи нежно. — Мислиш ли, че можеш да хапнеш малко?

— Вероятно, а ще ми кажеш ли името си?