Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 108

И още преди думите му да отшумят, той я повали в леглото.

Единадесета глава

Либи оказа съпротива. Не желаеше да му се отдаде в състояние на подобен гняв, без значение колко дълбока бе обичта й към него. Под тежестта на телата им леглото потъна и ги обви плътно отвсякъде като пашкул. Музиката продължаваше да звучи — тиха и успокояваща. Пръстите му сръчно се справиха с копчетата на блузата й.

Тя мълчеше. Изобщо не й хрумна да го моли да спре или пък да избухне в плач, нещо, което със сигурност би го стъписало. Вместо това се съпротивляваше и се мъчеше се изтръгне от безмилостната му хватка. Не спираше да се бори, яростно го отблъскваше, повела лична война и с подлата реакция на тялото си, което застрашаваше да предаде сърцето й.

За подобно поведение рискуваше да го намрази. Мисълта я сломи. Ако сега той успееше да осъществи замисъла си, щеше да отмие всичките й прекрасни спомени и на тяхно място да остане това насилствено и вероломно покушение. Нямаше да го понесе и със сетни сили се бореше и заради двама им.

Кал добре я познаваше. Всяка нейна извивка, всяка трапчинка, всяко трепване. В пристъп на гняв той я хвана за китките с едната си ръка и ги вдигна над главата й. Устните му се впиха във врата й, докато спусна другата си ръка надолу по тялото й, за да открие онова нежно и чувствително място. Чу я да стене, докато нежеланото и непоколебимо удоволствие я разкъсваше на две. Тялото й се напрегна — превърна се в опъната струна, която застрашаваше след миг да се скъса. Съвсем осезателно усети как я побиха тръпки и чу сподавения й плач. Видя предизвикателните й устни, само миг преди да ги затвори за него.

Прободе го искрица разкаяние. Нямаше право, никой нямаше право да си присвоява нещо толкова красиво и да го използва като оръжие. Искаше да я нарани, заради нещо, което бе извън нейния контрол. И бе успял. Не повече обаче, отколкото нараняваше самия себе си.

— Либи… — Тя само отърси главата си, но очите й останаха плътно затворени. С надеждата да намери думите, които липсваха, Кал се изтъркаля настрана и впери поглед в тавана. — Дори не мога да ти се извиня… Няма извинение за начина, по който се отнесох към теб.

Либи успя да преглътне сълзите си. Това я поотпусна и същевременно й даде възможност да успокои дишането си и да отвори очи.

— Може би не, ала обикновено винаги има някакви причини. Бих искала да чуя твоите.

Дълго време той остана безмълвен. Лежаха един до друг, почти без да се докосват. Можеше да й изтъкне десетки причини — липсата на сън, преумората, притеснението, че полетът можеше да се провали. И всички те щяха да са достатъчно основателни. Но нито една от тези причини не съдържаше в себе си истината. А Либи, той знаеше, държеше особено на истината.

— Не си ми безразлична — започна Кал бавно. — Не ми е лесно да живея с мисълта, че никога повече няма да те видя. Съзнавам, че и двамата имаме свой живот, своите домове — допълни той, преди тя да успее да заговори. — Съзнавам, че и двамата трябва да се примирим с действителността, ала знаеш ли колко ме натъжава това, че на теб ти се удава така лесно.