Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 35

— Точно това бих желал да видя — отвърна Гед. По-малките момчета, свикнали да виждат как ядът му изригва при най-малкия намек за пренебрежение или обида, гледаха с учудване сегашното му хладнокръвие. В погледа на Веч нямаше учудване, а нарастващ страх. Той се опита да се намеси отново, но Джаспар му каза:

— Стой настрана, Веч! Е, козарю, какво ще направиш с възможността, която ти давам? Илюзия ли ще ни покажеш, огнено кълбо ли, или пък заклинание за лекуване на крастави кози?

— Какво би искал да сторя, Джаспар?

— Ако питаш мен, можеш да призовеш дух от мъртвите — сви рамене по-възрастният младеж.

— Ще го сторя.

— Няма — Джаспар го погледна право в очите с ярост, която не можеше повече да скрива зад презрението си. — Няма. Не можеш. Само се хвалиш…

— Кълна се в името си, ще го сторя!

За момент никой не помръдна.

Гед се откопчи от Веч, който се опитваше да го задържи със сила и излезе от двора, без да се обръща. Танцуващите светлинки над главите им угаснаха и по-тънаха в мрака. Джаспар се поколеба за миг и след това го последва. Изпълнени с любопитство и страх, останалите мълчаливо тръгнаха след тях на групички.

Тъмните склонове на могилата се издигаха в летния вечерен мрак, предвестник на луната. Присъствието на този хълм, където бяха извършвани много чудеса, тежеше във въздуха около тях като надвиснало бреме. Изкачвайки се, те се замислиха за дълбоките му корени, по-дълбоки от морето, достигащи чак до старите, слепи и тайнствени огньове в сърцето на земята. Спряха на източния скат. Над черната трева на хребета пред тях блещукаха звезди. Нямаше и помен от вятър.

Гед се изкачи няколко крачки по-нагоре от останалите, обърна се и каза ясно:

— Джаспар, кой дух да повикам?

— Който пожелаеш. Никой няма да те послуша. — Като че ли гласът му трепереше. Може би трепереше от гняв.

— Страхуваш ли се? — попита го Гед тихо и подигравателно.

Но дори не дочака отговора му, ако въобще имаше такъв. Джаспар вече не го интересуваше. Тук на могилата изчезнаха и омраза, и ярост и бяха заменени с чувство на пълна увереност. Нямаше защо да завижда на никого. Знаеше, че на това мрачно и омагьосано място тази нощ силата му е по-голяма от всякога. Тя изпълваше полека-лека жилите му и изведнъж Гед започна да трепери под неудържимия й напор. Сега усещаше, че Джаспар стои много по-ниско от него и че сигурно е бил изпратен само за да го доведе тук тази нощ — не съперник, а просто слуга на съдбата на Гед. Чувствуваше как корените под краката му се спускат надълбоко в мрака, а над главата си виждаше сухите, далечни огънчета на звездите. Той можеше да се разпорежда над всичко между небето и земята, да заповядва. Сега стоеше в центъра на света.

— Не се страхувай! — каза Гед с усмивка. — Ще повикам дух на жена. Няма защо да се страхуваш от жена. Ще извикам Елфаран, красавицата от „Подвигът на Енлад“.

— Тя е умряла преди хиляда години, костите й лежат дълбоко под морето на Еа, а може и никога да не е съществувала.