Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 33

Щом свърши Дълготрайният танц, много от хората си легнаха и спаха през целия ден, а вечерта отново се събраха да ядат и пият. Група младежи — ученици и заклинатели, бяха изнесли вечерята си от столовата в един двор на Големия дом, защото искаха да празнуват отделно. Там бяха Веч, Джаспар и Гед заедно с още шест-седем по-възрастни младежи. Имаше и някои момчета, пуснати за кратко време от Самотната кула, тъй като празникът беше изкарал навън дори самия Куремкармерук. Всички ядяха, смееха се, лудуваха и правеха трикове, достойни да смаят цял царски двор. Едно момче беше хвърлило над двора мрежа от сто звезди от вълшебна светлина, оцветени като скъпоценни камъни, и те се полюшваха и шествуваха бавно над главите на младежите, под истинските звезди. Две момчета играеха на кегли с топки от зелен пламък и кегли, които подскачаха и отскачаха, щом топката ги доближеше. А през цялото време Веч седеше във въздуха с кръстосани крака и ядеше печено пиле. Едно от по-малките момчета се опита да го издърпа на земята, но Веч, седнал във въздуха със спокойна усмивка, просто се издигна малко по-високо, където не можеха да го стигнат. От време на време той хвърляше по някой пилешки кокал, който се превръщаше на бухал и отлиташе с крясък сред мрежата от звездни светлини. Гед изстрелваше след бухалите стрели от трохи и ги сваляше, а щом докоснеха земята, те отново се превръщаха в кокали и трохи, тъй като илюзията изчезваше. Той също се опита да се присъедини към Веч във въздуха, но понеже не притежаваше ключа на заклинанието, трябваше да маха с ръце, за да се задържи горе. А щом тупнеше на земята, всички избухваха в смях. Гед не спираше с тази лудория заради всеобщото веселие и се смееше заедно с другарите си, защото след тези две дълги нощи, изпълнени с танц, лунна светлина, музика и магии, беше изпаднал в повишено и бурно настроение и беше готов на всичко. Неочаквано се приземи с лекота точно до Джаспар, който никога не се смееше високо.

— Ястребът, който не може да лети… — каза Джаспар и се отдръпна.

— А нима Джаспар е скъпоценен камък¹? — отвърна Гед с усмивка. — О, съкровище сред заклинателите! О, бисер на Хавнър, заблести над нас!

Момчето, което беше накарало светлинките да танцуват, изпрати една от тях над главата на Джаспар и тя заигра и заблещука около него. Не толкова хладнокръвно, колкото обикновено и със смръщено чело, той я отмахна с ръка и с един жест я угаси: