Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 106

В далечината ужасеният Веч си помисли, че Гед е победен, тъй като видя как яркото сияние гасне и бледнее. Изпълнен с ярост и отчаяние, той скочи върху пясъка, за да помогне на приятеля си или да умре с него и се втурна към светлинката, мъждукаща в пустия мрак на сухата земя. Ала краката му затъваха в пясъка и той с мъка се придвижваше напред, сякаш се беше натъкнал на плаващи пясъци или силно водно течение, докато изведнъж светът се възстанови пред него с ревящия си шум, със славната дневна светлина, суровия зимен студ и горчивия вкус на сол и Веч започна да потъва в неочаквано появилото се, истинско и живо море.

Наблизо лодката се люшкаше празна върху сивите вълни. Веч не виждаше нищо друго под водата, тъй като разбиващата се морска пяна пълнеше очите му и го ослепяваше. Не много умел плувец, той с последни усилия се добра до лодката и се изкачи в нея. Като кашляше и се опитваше да изцеди водата, която струеше от косата му, той се огледа отчаяно наоколо, без да знае в коя посока да се обърне. Най-после различи тъмно петно сред вълните в далечината, където на мястото на пясъка сега бушуваше вода. Грабна греблата, загреба с всички сили към приятеля си, стигна до него, хвана го за раменете и го изтегли в лодката.

Гед беше зашеметен и гледаше вторачено с невиждащи очи, ала нямаше видима рана по себе си. В ръката си държеше здраво жезъла от черно тисово дърво, който не излъчваше повече никакво сияние. Безмълвен, изтощен, прогизнал и треперещ, той легна, сгушен до мачтата без да погледне към Веч, който издигна платното и обърна лодката така, че да хване северозападния вятър. Гед не виждаше света около себе си, докато право пред тях, в тъмнеещото след залеза небе, като в залив от ясна синя светлина между дългите облаци не се показа новата луна — пръстен от драконова кост, рогов венец, отразена слънчева светлина, която грееше над океан от мрак.

Гед вдигна глава и впери поглед в далечния ярък полумесец на запад.

Дълго не откъсна очи оттам. След това се изправи, хванал жезъла с две ръце, както воин държи дългия си меч, обходи с очи небето, морето, издутото кафяво платно пред себе си, лицето на приятеля си и рече:

— Естариол! Погледни, край! Свърши се. — Засмя се. — Раната е излекувана. Аз съм цял. Свободен. — После се наведе, зарови лице в ръцете си и заплака като момче.

До този миг Веч го наблюдаваше загрижено и със страх, тъй като не беше сигурен какво се бе случило там, в царството на мрака. Той не знаеше дали с него в лодката седи Гед и дълго време ръката му не се откъсваше от котвата, готов да пробие дъното на лодката и да я потопи в морето, вместо да върне в пристанищата на Землемория злото, което може би беше приело образа на Гед. След като видя приятеля си и го чу да говори, опасенията му се разпръснаха и той започна да прозира истината: Гед не беше нито загубил, нито спечелил, а назовавайки сянката на своята смърт със собственото си име, беше извоювал целостта си. Беше станал човек, които, осъзнал цялата си истинска същност, не може да бъде използван или завладяван от друга сила освен от себе си и така живее заради самия живот и не може да служи на разрухата, болката, омразата или мрака. В „Сътворението на Еа“, най-древната песен, се казва: