Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 105

Жезълът му заискри не с магическо сияние, а с ярък, бял пламък, който скоро загоря толкова ослепително, та чак зачерви пръстите му, стиснали блесналото дърво.

Без да се отправя в никаква посока, той крачеше напред, оставил лодката зад себе си. Тук нямаше посоки, нямаше север, юг, изток или запад, а само напред и надалеч.

Веч виждаше светлината, която носеше приятелят му като огромна, бавно движеща се през мрака звезда. А мракът около нея ставаше все по-гъст, по-черен и непроницаем. Същото виждаше и Гед, взирайки се непрекъснато напред под светлината. И не след дълго той съзря на границата на осветеното поле една сянка, която се Приближаваше към него по пясъка.

Отначало сянката беше безформена, ала колкото по-близо идваше, толкова по-човешки вид добиваше. Заприлича на посивял и мрачен старец. Но щом Гед си по-мисли, че съзира в тази фигура баща си — ковача, той видя, че това не е старец, а младеж. Джаспар, нахалното, красиво младежко лице на Джаспар, сивото, прикрепено със сребърна закопчалка наметало и скованата походка. Погледът му, отправен към Гед през мрака, беше изпълнен с омраза. Без да спира, Гед забави ход и издигна още по-високо жезъла си. В пламтящото сияние образът на Джаспар изчезна от приближаващата се фигура. Тя стана Пеквари. Но лицето на Пеквари беше цялото подуто и мъртвешки бледо като на удавник, а той странно протягаше ръка и като че ли го викаше. Отново, без да спира, Гед продължи напред, въпреки че по-между им оставаха само няколко крачки. Изведнъж фигурата срещу него се преобрази изцяло, изду се от двете си страни, като че разпери огромни тънки криле, загърчи се и отново се сви. За миг Гед видя в нея бялото лице на Скьор, после две забулени втренчени очи и след това внезапно там се появи един ужасяващ и непознат образ на човек или чудовище, с гърчещи се устни и бездънни очи, в които сякаш зееше черна бездна.

Тогава Гед вдигна високо жезъла. Той запламтя с непоносимо бяло и ослепително сияние, което опустошаваше и изпепеляваше дори този древен мрак. На светлината му фигурата, която идваше към Гед, се отърси от всякакви човешки черти. Тя прибра очертанията си, сви се, почерня и запълзя по пясъка на четири къси лапи с извадени нокти, вдигнала към него невиждащата си, безформена муцуна, на която нямаше ни уста, ни уши, ни очи. В мига, в който застанаха един срещу друг, сянката почерня изцяло на бялото, пламтящо около нея жреческо сияние и се изправи. Човек и сянка се срещнаха безмълвно лице в лице и спряха.

Гед наруши древната тишина и изговори ясно и високо името на сянката. В същия този миг, без устни и език, сянката изговори същата дума: „Гед!“ И двата гласа се сляха в един.

Гед изпусна жезъла, протегна ръце и сграбчи сянката си. Сграбчи своята черна половина, която протягаше ръце към него. Срещнаха се светлината и мракът, сляха се и станаха едно.