Читать «Кристин» онлайн - страница 5

— Колко? — попита прителят ми, сетне изрече най-голямата глупост: — Колкото и да поискате за нея, няма да е достатъчно.

Изстенах мислено. Все едно, че бе добавил и чековата си книжка към портфейла.

За миг усмивката на Льобей помръкна и той подозрително присви очи. Навярно се питаше дали не го будалкат. Втренчи се в откритото, замечтано лице на Арни за белези на коварство, после зададе фаталния въпрос:

— Синко, имал ли си кола досега?

Побързах да се намеся:

— Има „Мустанг Мач II“. Родителите му му я купиха. Колата е със скоростна кутия „Хърст“, суперакумулатор и може да стопи асфалта на първа скорост. Тя…

— Не — промълви Арни. — Едва тази пролет взех шофьорска книжка.

Льобей многозначително ме изгледа и изцяло насочи вниманието си към жертвата. Сложи ръце на кръста и се протегна. Усетих вонята на пот.

— В армията имах проблем с гърбината — каза той. — Пълна нетрудоспособност. Докторите така и не можаха да ме оправят. Ако някой ви попита какво му е лошото на тоя свят, момчета, отговорете му: докторите, комунягите и чернилките радикали. От трите най-гадни са комунягите, веднага след тях са докторите. И ако ви питат кой ви го е казал, кажете му — Роналд Д. Льобей. Тъй вярно, сър!

Докосна стария, ожулен капак на колата с неописуема нежност.

— Туй е най-добрата кола, дето съм имал. Купих я през септември 1957. По онова време новите модели излизаха през септември. Цяло лято ти показват снимки на коли под чергила и под брезенти и накрая умреш да знаеш какви има отдолу. Не като сега — гласът му изразяваше презрение към долното време, което беше доживял да види. — Нова, новеничка си беше тя. Миришеше на нова кола, а туй е май най-хубавата миризма на света. — Замисли се и добави: — Освен може би женската.

Погледнах към Арни и прехапах устни, за да не избухна в смях. Арни изненадано ме изгледа. Старецът като че не ни забелязваше; витаеше в своя изпълнен със спомени свят.

— Носих униформа трийсет и четири години — каза той, като продължаваше да глади капака на колата. — Влязох на шестнайсет, през 1923. Гълтах прахоляка на Тексас, скивал съм въшки колкото омари в бардаците на Ногалес. През Втората световна съм виждал мъже, на които карантията се показва през ушите. Беше във Франция. Вътрешностите излизат през ушите им. Представяш ли си, синко?

— Тъй вярно, сър — каза Арни. Мисля, че не беше чул и дума от брътвежите на Льобей. Пристъпваше от крак на крак, като че ли ужасно му се ходеше до клозета. — Питах ви за колата…

— Ходиш ли на университет? — изведнъж излая Льобей. — Там, в Хорликс?

— Не, сър, уча в либъртивилската гимназия.

— Добре — мрачно каза Льобей. — Стой далеч от колежите. Пълни са със защитници на чернилките, които искат да подарят Панамския канал. „Генератори на мозъци“ им казват. А пък аз им викам „Генератори на педерасти“.

Загледа се с любов в колата, наклонила се върху спадналата си гума, чиято олющена боя проблясваше под лъчите на късното следобедно слънце.

— Контузих си гърба през пролетта на 57-ма — промълви той. — Още тогава в армията цареше пълен хаос. Измъкнах се таман на време. Дойдох си в Либъртивил и започнах да си търся автомобил. Не бързах. Накрая отидох в автосалона на Норман Коб — там, дето е сега алеята за боулинг, от другата страна на „Мейн стрийт“ — и си поръчах тая кола тук. Рекох — искам я в червено и бяло, последен модел. Червена като на пожарна. И я получих. Когато я докараха, имаше само шест мили на километража. Тъй вярно, сър.