Читать «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)» онлайн - страница 70

— Вярно ли е това? — попита тя. — Наистина ли бяхте двайсет?

Думите литнаха една след друга от устата ми.

— Деветнайсет или двайсет, или повече, не знам! Сара и онази, не й знам името, се сбиха по пътя…

— А тази Виктория — тя ли ви създаде?

— Не знам — признах стреснато. — Райли никога не споменаваше името й. Онази нощ беше толкова тъмно… не виждах нищо… и болеше много… — Потръпнах. — Той не искаше да мислим за нея. Каза, че мислите ни са опасни.

Джейн стрелна поглед към червенокосия, после отново се обърна към мен.

— Разкажи ми за този Райли — рече тя. — Защо ви доведе тук?

Зарецитирах лъжите на Райли колкото можех по-бързо.

— Райли ни каза, че трябва да унищожим странните жълти очи тук. Каза, че ще е лесно. Каза, че градът е техен и че искат да ни нападнат. Каза, че щом ги премахнем, всичката кръв ще е за нас. Даде ни миризмата й — посочих към човешкото момиче. — Каза, че ще разпознаем семейството, защото тя ще е с тях. Каза, че който я хване първи, ще е негова.

— Изглежда, Райли е грешал, че ще е лесно — отбеляза Джейн, а в тона й се долавяше известна шеговитост.

Стори ми се, че остана доволна от разказа ми. Внезапно ми хрумна, че може би се е опасявала да не би Райли да ни е разказал за краткото й посещение при създателката ни. Виктория. А моята история бе точно това, каквото Джейн искаше да чуят жълтооките — вариант, който не замесваше нито нея, нито тъмните наметала Волтури. Е, готова бях да участвам в представлението й. Надявах се четецът на мисли вече да е наясно с истината.

Нямаше как да си отмъстя физически на това чудовище, но поне можех да разкажа на жълтооките всичко чрез мислите си. Или поне така се надявах.

Кимнах, съгласявайки се с шегата на Джейн, и се изправих до седнало положение, за да привлека вниманието на четеца на мисли, който и да бе той. Продължих с онази версия на историята, която би дал всеки друг от сборището ми. Преструвах се, че съм Кевин. Тъп като торба камъни и в абсолютно неведение.

— Не знам какво стана. — Това поне беше истина. Бъркотията на бойното поле продължаваше да е пълна загадка за мен. Така и не бях видяла никой от групата на Кристи. Дали загадъчните виещи вампири ги бяха докопали? Реших тази тайна да запазя за жълтооките. — Разделихме се, но останалите така и не дойдоха. И Райли си тръгна, не се върна да ни помогне, както беше обещал. След това настана пълно объркване и всички се оказаха на парчета. — Потреперих при спомена за обезглавеното тяло, което бях прескочила. — Беше ме страх. Исках да избягам — кимнах към Карлайл. — Онзи там каза, че няма да ме наранят, ако престана да се бия.

— Ах, но той няма право да ти предлага подобен подарък, малката — прекъсна ме Джейн. Звучеше, сякаш искрено се забавлява. — Нарушените правила си имат последствия.

Продължих да се преструвам, че съм Кевин, и я зяпнах, все едно бях твърде глупава, за да схвана какво казва.

Джейн се обърна към Карлайл.

— Сигурни ли сте, че сте унищожили всички? Онези, които са се отделили?

— Ние също се разделихме — кимна Карлайл.