Читать «Петата жена» онлайн - страница 2
Хенинг Манкел
Знаеше само своето собствено.
После отново потеглиха. Мракът вече се бе спуснал, имаха само вода за пиене и никаква храна.
Когато най-сетне пристигнаха в Ел Куед, нощта беше тиха. Спряха нейде из дебрите на лабиринта от улички, близо до едно тържище. Веднага щом слязоха, колата изчезна. От сенките изникна пети мъж, който ги поведе нататък.
Едва тогава, докато бързешком вървяха през мрака из непознатите улици, Фарид сериозно се замисли над онова, което предстоеше да се случи. С дланта си напипа напъханата в кания кама, с извито острие, която носеше дълбоко в един от джобовете на кафтана си.
Брат му Рашид Бен Мехиди бе човекът, който пръв му разказа за чужденците — през прохладните вечери, докато седяха на покрива на бащината си къща, загледани в блещукащите светлинки на Алжир. Още тогава Фарид бе наясно колко дълбоко е ангажиран Рашид Бен Мехиди с борбата за превръщането на родината им в ислямистка държава, която не следва други закони, освен предписаните от Пророка. Всяка вечер говореше на Фарид колко важно е чужденците да бъдат прогонени от страната. Отначало Фарид се чувстваше поласкан, задето брат му си правеше труда да говори с него за политика, макар да не разбираше всичките му приказки. Едва по-късно осъзна, че Рашид има съвсем друга причина, за да му отделя толкова много време. Желанието му бе самият Фарид да участва в прогонването на чужденците от Алжир.
Това се случи преди повече от година. А сега Фарид крачеше след останалите мъже в черни одежди из тъмните, тесни улички, където топлият нощен въздух не помръдваше, и бе на път да изпълни волята на Рашид. Чужденците щяха да бъдат прогонени, ала те нямаше просто да бъдат ескортирани до пристанищата или летищата. Щяха да бъдат убити. Така онези от тях, които все още не бяха дошли в страната, щяха да предпочетат да си останат там, където са.
Фарид докосна камата в джоба си. Рашид му я даде предната вечер, докато се сбогуваха на покрива. Имаше красива дръжка от слонова кост.
Щом стигнаха покрайнините на града, всички спряха. Улиците излизаха на един площад. Над главите им звездите светеха ярко на небесния свод. Стояха в сянката, до продълговата, зидана къща с жалузи, спуснати пред затворените дюкянчета. На отсрещната страна на улицата, зад желязна ограда се издигаше огромна каменна вила. Мъжът, който ги бе довел дотук, изчезна безшумно в сенките. Ето че отново бяха само четирима. Цареше гробовна тишина. На Фарид за пръв път му се случваше подобно нещо. В Алжир никога не е тихо. През всичките си деветнадесет години никога не бе попадал на такова тихо място.
Няколко прозореца от вилата на отсрещната страна на пътя светеха. Автобус с изпотрошени, блуждаещи фарове, с трясък премина по улицата. После всичко отново замлъкна.
Една от светлините на прозорците угасна, Фарид се опита да пресметне времето. Досега бяха чакали около половин час. Беше прегладнял, защото отрано сутринта не бе слагал и залък в устата си. Водата в двете шишета също се беше свършила, но не искаше да моли за още. Водачът им щеше да се възмути. Предстоеше им да изпълнят свещена мисия, а той взел да иска вода.
