Читать «Златното гърне (Немска приказка)» онлайн - страница 7

Отишъл при него, показал му кесията й му разправил къде я е намерил. Чиновникът я разгледал, прочел книжата, що били в нея, и казал на момъка:

— Ти си честен човек. Това е похвално. Кесията е на един стар господин, който живее в къщата, пред която си намерил парите. Иди потропай и като излезе слугата, кажи му, че искаш да запиташ господаря му не е ли изгубил нещо.

Ханес отишъл. Щом потропал, излязъл слуга, облечен в дрехи от сукно и сърма. Момъкът му казал, че има да пита за нещо господаря. Поръчали му да почака в коридора, дето имало големи палми и цветя. Малко след това се явил белокос господин с усмихнато лице. Понеже помислил, че оня е просяк, старецът бръкнал в джоба си. Но Ханес го запитал дали не е изгубил нещо.

— Кесията ли си намерил? — казал стопанинът. — В нея имаше десет жълтици и други пари, по-дребни. Имаше и книжа: главно те ми трябват.

Метачът извадил кесията и я подал на господина. Оня му дал една жълтица, поблагодарил, похвалил го за честността му и си влязъл. Ханес се върнал при надзирателя и му разказал всичко. Като се заприказвали, попитал го колко жълтици трябват, за да се направи едно гърне.

— Зависи — рекъл чиновникът. — Има големи гърнета, има и малки. Златото е ковко: от една жълтица може да се направи лист, че да покрие цяла маса. То става тънко като цигарена хартия. Но от чисто злато се не правят гърнета, защото златото е меко.

— Значи, и от една жълтица се изковава гърне?

— Изковава се, разбира се. Само че повечето съдове се правят от мед и сребро, па се позлатяват отвътре.

Тъкмо това искал да знае Ханес. Неговите четири жълтици, значи, ще стигнат за едно гърне. Това е много хубаво. Ненапразно е пестил толкова време.

На другия ден Ханес напуснал града. Той знаел улиците. Излязъл на царския друм, а оттам — на пътеката, що лъкатушела между градини, ливади и нивя. Стигнал до гората още додето слънцето било високо. Видял едно птиче и го помолил да го заведе при бабата. Птичето го завело.

Колибата била същата и бабата си била все същата: тя била всъщност толкова стара, че нямало вече накъде. Само дървата били доста намалели. Ханес рекъл: „Добър вечер.“ Бабата му отговорила. Тя тъкмо варяла чорба за вечеря.

— Дойдох, бабичко, да ти събера дърва — рекъл той.

— Хубаво, синко — отвърнала тя. — Навреме идеш. Попривършвам ги. Ала аз те знам, че идеш и за друго. — И се усмихнала.

— Вярно е — казал Ханес. — Нося ти злато да ми направиш гърне. И той й подал четирите жълтици.

— Как си се сдобил с тях, сине? — попитала тя. Момъкът й разказал всичко подробно, както си е.

Бабата погледнала жълтиците, попремерила ги на длан, па отделила трите, що бил спестил Ханес, и му рекла:

— Да ти стоят тези настрана. Нека ти се намират: ще ти потрябват. А онази, що получил момъкът като награда за своята честност от възрастния господин, тя взела, па казала на Ханес:

— Тая стига. Само тя върши работа. Цял куп жълтици не струват колкото нея. Утре заран ще поръчам на братовчед си да ти изкове гърне.