Читать «Златното гърне (Немска приказка)» онлайн - страница 5

И наистина бабата опекла на момчето банички, курабийки и маслени хлебчета, па му и опържила разни вкусни неща. Като гледал чудното гърне, което готви всичко това само от вода и земя, Ханес рекъл:

— Хубава работа би ми вършило такова гърне, ако го имах. И той запитал бабата как би могъл да си набави.

— Нали ти казах — рекла тя. — То се не купува от грънчар, нито се кове от златар. За да се направи, трябва особено майсторство, каквото хората не знаят. Да имаше злато, бих ти приготвила. Донеси ми злато и ще имаш такова гърне.

— А де да намеря злато? — попитал Ханес. — В града има ли?

— Има — отвърнала бабата. — В града има и труд, и щастие, и злато.

— Добре — казало момчето. — Тогава ще вървя в града. Много ми се иска да имам такова златно гърне: всичко ще мога да си готвя с него.

— За себе си мислиш! — попитала бабата. — Само за себе си ли ще готвиш?

— Не само за себе си — отговорил Ханес. — Ако има някой гладен и ми поиска, ще го нахраня.

— Помни тия думи! — рекла бабата. — Който не мисли за другите, не може да бъде щастлив.

Момчето се сбогувало с бабичката, поблагодарило й, па тръгнало през гората. Скоро се явил един хубав див гълъб и почнал да подхвръква пред него от дърво на дърво. Ханес вървял все след гълъба и тъй излязъл от гората. По една пътека, която водела между нивя, ливади и градини, той стигнал до царския път. Бабата му казала, че като тръгне по пътя, той ще го отведе право в града. В кой град — не му казала. Па и Ханес не запитал: било му все едно в кой град ще отиде. Стига да е град и да има в него злато. Защото той искал без друго да се сдобие със златно гърне като онова на бабата.

След дълго ходене момчето видяло града. Той бил толкова голям, че Ханес се уплашил. Дори поискал да се върне и погледнал нагоре да види иде ли гълъбът. Но Птицата се била изгубила. Неколцина мъже и жени, богато облечени, се разхождали край града. Те видели смутеното селянче с торба на рамо, че се върти на едно място и гледа ту нагоре, ту надолу, и почнали да му се смеят. Ханес се засрамил и тръгнал към града.

В големия град всичко било ново за него: и къщя, и улици, и магазини, и градини, и мостове. Момчето вървяло напосоки. Било му все едно къде ще излезе. На едно място, в някаква градина, седнало да вечеря. Мръкнало се. Ханес бил уморен. Всички напуснали градината, прибрали се. По улиците светели големи лампи, само в градината било тъмно.

Както бил уморен, Ханес легнал на пейката и заспал. По едно време някой го смушкал и той скочил уплашен. Било се вече съмнало, слънцето изгрявало. До скамейката стоял въоръжен човек, който държел дебела пръчка в ръка.

— Я ставай! Тук е забранено да се спи! — рекъл му стражарят. — Върви си по работата!

— Аз нямам работа — казало момчето.

— Ако нямаш, ще си намериш. В града не бива да ходят хора без работа. Ти си голям — не си дете. Ако не знаеш занаят, стани слуга или върви мети улиците! За метачи винаги има място.

— Къде да вървя? — запитал Ханес. — Спи ми се. Уморен съм.

— Уморен неуморен—ставай по-скоро! Върви хей там, на площада! След малко ще дойде надзирателят от общината да раздава метли.