Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 85

Той я прегърна и каза:

— Трябва.

— И той каза същото при почти същите обстоятелства. Имам чувството, че препрочитам стара книга.

— Тогава се надявам новото издание да има малко по-добър край. Не прави нещата още по-трудни за мен.

— С това мога винаги да се справя — каза тя, усмихвайки се, — ако сме заедно. Ако си премериш силите с него и успееш, ще ме вземеш ли със себе си?

Той се вгледа в нея под странната светлина, която сега идваше откъм прозорците зад гърба му, и както предшественикът му преди един век, отвърна:

— Да.

По-късно, когато бяха станали и оправили облеклото си, а Семирама бе изпратила Лиша да намери оръжие, те изпиха по чаша вино и мислите й отново се върнаха към Джелерак.

— Той падна от високо — каза тя. — Не те моля да простиш непростимото, но помни, че невинаги е бил това, което е сега. За известно време бяха дори приятели със Селар.

— За известно време?

— Скараха се по-късно. Никога не разбрах за какво. И все пак в онези дни беше така.

Дилвиш, облегнат на таблата на леглото, се загледа в чашата си.

— Това ме навежда на странна мисъл — каза той.

— И каква е тя?

— По времето, когато се срещнахме, той можеше просто да ме унищожи — да ме убие на място, да ме приспи, да отклони вниманието от себе си, като че ли не се намира там. Чудя се… Дали приликата ми със Селар не му е попречила да бъде особено жесток?

Тя поклати глава.

— Кой би могъл да каже? Съмнявам се, че той самият знае всички причини за нещата, които прави.

Тя отпи глътка вино и я задържа в устата си. После добави:

— А ти?

Дилвиш се усмихна.

— Нима някой знае? Аз самият знам достатъчно, за да мога да преценя, положението. Съвършеното знание оставям на боговете.

— Колко великодушно от твоя страна — каза тя.

Някой тихичко почука на вратата.

— Да? — извика тя.

— Аз съм. Лиша.

— Влез.

Жената влезе, носейки нещо, завито в зелен шал.

— Намери ли?

— Няколко. В една от стаите горе, която другите ми показаха.

Тя разви шала и извади три меча.

Дилвиш свърши питието си и остави чашата. Отиде и огледа мечовете.

— Този е за парад.

Премести го встрани.

— Този е добър, но другият е малко по-тежък и има по-добър връх. Макар че този пък е по-остър…

Той размаха и двата меча, опита ги в ножницата си и се спря на втория. Обърна се и прегърна Семирама.

— Чакай ме — каза той. — Приготви някои неща за бързо тръгване. Кой знае как ще се развият нещата?

Целуна я и се отправи към вратата.

— Довиждане — каза тя.

Докато вървеше през площадката, го обзе странно чувство. Не се чуваха поскръцванията и драсканията, които бе доловил преди. Свръхестествена тишина тегнеше над мястото — напрегнато, вибриращо усещане, като тишината между ударите на огромна камбана. Неизбежност и заплашителност се носеха като електрически създания покрай него; при преминаването им усети паника, която се опитваше да преодолее, без да я разбира. Почти извади новия меч от ножницата. Пръстите му бяха побелели, когато стисна ръкохватката.