Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 84

— Дали сме клетва да бъдем честни — каза Лорман и се изкиска.

— Разбира се — потвърди Деркон.

Ходжсън кимна.

— Доколкото имам думата — каза той, — поне част от нея ще бъде използвана правилно.

— Добре — каза Одил и гласът му потрепери.

Те тръгнаха през галерията, забавяйки ход, докато минаваха покрай прозорците, за да погледнат искрящия хаос. Когато най-сетне стигнаха до Залата на Кратера, се прилепиха до стената, докато я прекосяваха. От време на време от дълбините долиташе припляскващ шум.

Магьосниците се спогледаха, опрели гръб в стената, докато странично се придвижваха напред. Никой не проговори. Чак когато бяха излезли от Залата и достигнаха входа на далечната галерия, осъзнаха, че са притаили дъх.

Те тръгнаха бързо по галерията и завиха зад първия ъгъл. Озоваха се в просторен, сумрачен алков срещу друга редица прозорци, откъдето се откриваше по-равнинен, залят с лава пейзаж от Изменящата се земя.

— Добре — обяви Лорман, крачейки из стаята. — Тук еманациите са силни. Трябва да се наредим в кръг. Ще бъде дост& лесно да фокусираме и аз ще се погрижа за посоката. Не. Ти, Ходжсън, застани ей тук. Ти ще изречеш последните думи на Освобождаването. За това ще бъде най-добре да имаме бял магьосник. Деркон, ти застани ей там. Всички ще вземат участие. След малко ще ви кажа какво да правите. Ще образуваме лупа. Ей там, Одил.

Един по един, шестимата магьосници заеха местата си в отблясъка на горящата земя. Безглав дух, следван от различни части на пет други таласъма, преплува покрай прозорците. Последният биеше барабан в такт с изригванията отдолу.

— Това добро или лошо предзнаменование е? — запита Голт.

— Както при повечето предзнаменования — отвърна Вейн — е трудно да се разбере, докато не стане прекалено късно.

— Опасявах се, че точно това ще кажеш.

— Внимавайте сега! — обяви Лорман. — Ето какво ще трябва да правите…

Дилвиш се бе опрял на лакът. Семирама му се усмихваше.

— Потомък на Селар! — възкликна тя. — Струваше си, каквото и да стане после, да те срещна и да те познавам — теб, който толкова приличаш на другия.

Тя оправи завивките и продължи.

— Не ми харесва да мисля за Джелерак това, което мисля сега, защото той винаги е бил приятел. Но заподозрях някои неща доста преди твоето пристигане. Да, жестокостите бяха нещо обичайно по мое време и аз отдавна съм свикнала с тях. Освен това не изпитвах друга привързаност в това време и място… Сега… — тя седна. — Сега чувствам, че е дошло времето да си отида и да го оставя на съдбата му. Не след дълго дори Древния ще се обърне срещу него. Тогава ще бъде твърде зает да ни преследва. Огледалото за преминаване е чисто. Избягай с мен през него. С твоя меч и някои мои умения скоро ще завладеем някое кралство.

Дилвиш бавно поклати глава.

— Имам един спор с Джелерак, който трябва да разреша, преди да напусна това място — каза той. — И като говорим за мечове, ще ми трябва поне един.

Тя се приведе и го прегърна.

— Защо трябва толкова да приличаш на предшественика си? — каза тя. — Предупреждавах Селар да не отива в Шоредан. Знаех какво ще се случи. А сега, когато те намерих, ти се втурваш към съдбата си по същия начин… Целият ти род ли е прокълнат, или само аз?