Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 47

Тя се извърна.

— Сега ме последвай! Трябва да тръгнеш от малката дневна встрани от главната зала. Мястото е свободно по това време на деня. Побързай!

Нищо необичайно не ставаше в замъка или околностите му. Но Семирама бе изгубила сиянието.

Баран заповяда да му приготвят богато угощение, да сервират в покоите и реши да се поразходи наоколо, докато чакаше да се изпълнят заповедите. Отново се сети за Семирама, но този път като за довереница и ухо на Джелерак през отминалите дни, а не като за възможна любовница. Той се изкачи до третия етаж, спря пред вратата й, нагласи одеждите си и почука.

Лиша отвори незабавно.

— Господарката ти тук ли е? — попита той.

Лиша поклати глава.

— Излезе. Не съм сигурна къде отиде и кога ще се върне.

Баран кимна.

— Когато го направи — каза той, — кажи й, че съм се отбил да продължим един предишен спор. Все още чувствам, че от това ще има полза.

— Ще й предам, сър.

Той се извърна. Храната му едва ли беше готова.

Изкачи още стълбища и стигна до стаята, където робът се взираше в огледалото.

— Някакви промени? — попита Баран.

— Не, сър. Още си е тук.

— Много добре.

Той затвори вратата и заслиза по стълбите. За миг се изкиска, после се намръщи.

„Само да можех да държа дъртото копеле навън, докато придобия власт над Туалуа; след това да го пусна вътре и да го предизвикам. Ако не се яви, бих тръгнал да го търся. После дори Организацията трябва да внимава да не ме настъпи. Тогава сигурно ще мога да ги смажа. Дори и той никога не се е опитвал да го направи. От друга страна, и от тях има някаква полза. Дали пък няма да е по-добре да ги оглавя…?“

Той спря, облегнат на парапета, и се загледа в просторната зала с висок таван; врати с различна височина обрамчваха стените й, но не водеха никъде; полустълбища бродеха към пустотата; фонтанът в средата й бе пресъхнал. Както и на много други неща в замъка, Баран никога не можа да отгатне предназначението им. Помисли си, че Джелерак сигурно го знае, както и много други неща, които за самия него винаги щяха да останат тайна. В този миг се стресна, усети внезапно виене на свят, което го накара да се отмести от парапета.

„Ами ако тя знаеше? Ами ако Семирама вече държи ключа, ако владее силата и просто си играе с мен, ако само се преструва, че съществуват затруднения в общуването с Туалуа?“

Той продължи да слиза по стълбата, опирайки се на стената, без да гледа към парапета.

„И кой би могъл да разбере? Тя трябва да е единственото човешко същество на този свят, което може да използва езика на Древните. Дори Джелерак не го знаеше добре; не беше му трябвал. Имаше си заклинания, с които да държи съществото в подчинение. Докато то не обезумя. Нямаше да се налага да използват тези дълги, сложни церемонии, необходими да съживят Семирама, ако самият той бе в състояние да го разбере и да му говори. Гадна, хлъзгава твар, плуваща в лайна. Сигурно и ги ядеше. Ха! В рода му това си беше наследствено. Жреци и жрици на Древните, Трябва да са знаели много неща, за които ние, та дори и великите магьосници не сме и чували. Също толкова лукави и долни, каквито бяха задълженията им. И силата също. Няма да вбесявам Семирама, освен ако не съм сигурен. Може да го нахрани с мен…“