Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 32

Самият той се приближи; сега, в полусянката, изглеждаше по-висок. Навлезе в триъгълника, образуван от Дилвиш, Блек и статуята.

— Спомням си думите ти, че нищо не може да се направи за тях — отбеляза Дилвиш.

— Това се отнася за обичайните обстоятелства — отвърна Уилиънд, пресегна се и докосна застиналото рамо на жената. Тя седеше, положила ръка върху юздата на бляскав кон, с вперен нагоре поглед.

— И все пак с оглед на изключителното ти предложение…

Лявата му ръка се стрелна напред и легна върху шията на Блек.

Конят изпищя и отстъпи, в очните му кухини затанцуваха пламъци. Без да прекъсва допира, ръката на Уилиънд се плъзна по гърдите и стигна до потръпващия му крак.

— Познах те! — изкрещя Блек, от устата му блесна мълния, отрази се от Уилиънд и овъгли земята до него.

Блек замръзна на място, пламъците в очите му угаснаха. Кожата заблестя. Девойката въздъхна и рухна върху коня си, а той изстена и раздвижи крака.

Уилиънд бързо си отдалечи от Блек, обърна се да огледа новосъздадената композиция, стисна краищата на наметалото си и се поклони.

— Както пожела — каза той и се усмихна, — лорд Дилвиш, и в нашия случай е така, прехвърлих магията от коня на дамата върху Блек. Сега ти си на ред. Добър ход, както се казва…

Дилвиш се втурна към него, но магът внезапно се понесе назад и нагоре като лист в пеещия вятър, възнесе се, направи завой сред каменните кули, наметалото му се разпери зад него като огромно тъмно крило, насочи се на североизток и изчезна.

Дилвиш се извърна към Блек, който стоеше изправен на задните си крака като статуя от тъмен лед и протегна ръка. Конят се залюля и започна да се свлича.

Глава 4

Баран от Блекуолд крачеше напред-назад из малката си стая. Няколко дебели древни книги лежаха разтворени на масата до стената. Всички необходими принадлежности за призоваване на духове бяха разпилени на пода, но той вървеше, без да се оглежда къде стъпва.

Високо огледало със сивкава повърхност в изкусно изработена рамка, украсена с животински и човешки фигури, потънали в занимания от явно насилствен характер, бе окачено на стената. В дълбините му, като риба в засенчено езеро, плуваше продълговат златистооранжев силует. Той не бе отражение на нищо, намиращо се в стаята. Ритуалът вече беше започнал.

— Призовавам те, говори — каза тихо Баран. — Имаше достатъчно време да разбереш как действа огледалото. Кажи ми го!

Близо до огледалото пропя мелодичен, почти бодър глас:

— Много е сложно.

— Това вече ми е известно.

— Искам да кажа, че разбирам как действа, но не ми е ясно как са били заложени ефектите му. Заклинанията, положени в него, са изключително изтънчени.

Фигурата отплува към повърхността. Нарасна. Извърна се. Тялото й бе прикрито от блестяща, издължена глава, която се стрелна напред и зае цялата повърхност. Имаше очи с триъгълна форма, обсипани със златисти люспи, мъничка уста, и всичкото това разположено между тясна, заострена брадичка и широко чело, където три малки рогчета стърчаха сред мека, разрошена грива от пера или пламъци.