Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 3

Дълбоко в кратера започнаха да се долавят плискащи звуци. От време на време глухо туптене караше пода да вибрира. Робите отстъпиха назад и се прилепиха до стените. Огнени искри заизлитаха и взеха да се спускат отнякъде изпод тавана. Леко поглаждайки одеждата си, Семирама извиси глас във високи трели. Отведнъж огненият дъжд престана и нещо вътре в кратера изчурулика в отговор. В помещението забележимо захладня. Баран въздъхна.

— Най-сетне… — гласът му бе само дъх.

Звуците продължиха да се разнасят откъм кратера още доста дълго. Семирама се изпъна, за да даде отговор или да се опита да ги прекъсне. Но изглежда не й обърнаха внимание, тъй като другите звуци продължиха заглушавайки нейните. Тътнежите започнаха отново, език от пламък лизна кратера, присветна и изчезна — всичко това само за броени секунди. Един образ — удължен, изкривен, болезнен — се появи за миг в оранжево сияние. Тя се отдръпна от кратера. Звук, наподобяващ кънтежа на огромна камбана, изпълни помещението. Внезапно хиляди живи жаби се изсипаха около тях и заподскачаха, претъркулваха се в кратера, запрехвърляха се нагоре-надолу по огромните купове изпражнения, около които се трудеха робите, и изчезваха през далечната аркада. Леден къс, по-огромен от двамина мъже, се разби на пода в непосредствена близост до тях.

Семирама бавно се надигна, отстъпи крачка назад и се извърна към робите.

— Продължавайте да работите! — нареди тя.

Хората се поколебаха. Баран се втурна напред и сграбчи най-близкия за рамото и бедрото. Издигна го във въздуха и го метна напред, далеч над ръба, в кратера. Писъкът, който последва, бързо замря.

— Разкарайте тия лайна! — изрева Баран.

Останалите побързаха да се заловят за работа и започнаха бързо да рият вонещите купчини, прехвърляйки ги през ръба на черната яма.

Баран рязко се извърна, когато ръката на Семирама докосна неговата.

— За в бъдеще се сдържай — рече тя. — Работната ръка е скъпа.

Той отвори уста, затвори я, кимна рязко. Още щом тя заговори, мощните плясъци утихнаха, трелите заглъхнаха.

— От друга страна, това забавление трябва да му е допаднало — усмивка прекоси пълните й устни. Мускулите й се отпуснаха. Приглади роклята си.

— Какво… какво имаше да казва… този път?

— Ела — рече тя.

Те минаха покрай кратера, заобиколиха топящия се къс лед и преминаха през аркадата до една дълга галерия с нисък таван. Жената я прекоси, приближи се до един широк прозорец и зачака, вглеждайки се през леката мъгла в искрящия утринен пейзаж. Той я последва и застана зад нея със сключени зад гърба ръце.

— Е? — запита накрая. — Какво имаше да каже Туалуа?

Тя продължи да се взира в искрящите багри и в скалите, които постоянно променяха формата си отвъд стълбовете пара. И тогава изрече:

— Той съвсем се е побъркал.

— И не е ядосан?

— И това се случва. Но както му дойде, така си и минава. Ала не е това. То е част от общото му състояние. Такива като него винаги имат нещо шантаво в себе си.

— Значи, през всичките тези месеци той всъщност не е искал да ни наказва?