Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 2

Съществото се придвижи до средата на подземието и спря. Дъжд от цветя се посипа около него и то замахна да ги отърси раздразнено. Беше плешиво, кожата му бе гладка, люспеста на отделни места. Изглеждаше безполово. Езикът му, който бързо се стрелкаше навън, бе мораво-кафяв и раздвоен на върха.

Окованите мъже стояха притихнали и неестествено вдървени, докато разноцветните му очи ги оглеждаха — веднъж, и отново…

После то се изви неестествено бързо. Подскочи напред и дясната му ръка се стрелна да сграбчи дебелия мъж, който бе изпищял.

Едно-единствено дръпване изтръгна човека от веригите му и го накара да закрещи неистово. После захапката на тварта се сключи около врата му и вопълът замря в гъргорене. Мъжът се сгърчи за миг и се отпусна.

Чудовището се оригна, надигна глава и облиза устни. Погледът му се спря на мястото, откъдето бе отмъкнало жертвата си. Бавно измести тежестта си под лявата си ръка и се пресегна с дясната, докопвайки човешката ръка, която още висеше в люлеещите се окови до стената. Изобщо не удостои с внимание по-дребните останки на пода.

Като се извърна, създанието се потътри обратно към вратата, глозгайки ръката по пътя. Пренебрегна яркоцветната риба, която сякаш плаваше из въздуха, както и виденията, които се мяркаха и изчезваха като на екран навсякъде около него — стени от пламък, заграждения от настръхнали дървета с остри игли, потоци кална вода, поля, подгизнали от топящи се снегове.

Останалите затворници се вслушваха в тромавите, пляскащи звуци на оттеглянето му. Най-сетне Ходжсън прочисти гърло:

— Сега, вижте какъв план имам… — започна той.

Семирама бе приклекнала пред каменната издатина на кратера, приведена напред, с ръце, опрени на ръба. Дузината златни гривни на бледите й ръце проблясваха в мътната светлина. Дългата й черна коса бе подредена съвършено. Жълтата й одеждата бе доста оскъдна. В помещението бе топло и влажно. Последователни чуруликащи звуци се носеха от присвитите й устни. На различни места около кратера робите се бяха опрели на лопатите си, затаили дъх. На няколко стъпки вдясно зад нея се бе изправил Баран с Третата Ръка — висок, приличащ на бъчва мъж, затъкнал палци зад колан с остри шипове, склонил брадато лице встрани, сякаш заслушан в звуците, които тя произнасяше. Погледът му обаче се бе взрял в полуразголеното й дупе, където, впрочем, се бяха съсредоточили и мислите му.

Жалко, че е толкова важна за делото, а пък и пет пари не дава за мен — разсъждаваше той. Ех, жалко, че трябва да се отнасям с нея любезно и с уважение, вместо, да речем, грубо и със сила. Толкова по-лесно щеше да се работи с нея, ако, да кажем, беше грозна. И все пак, изгледите не са лоши и може би някой ден…

Тя се залюля, стъпила на пети, и престана да напява звуците, изпълнили зловонната стая. Баран смръщи нос, когато въздушните течения донесоха някои миризми до него. Всички изчакваха.