Читать «Императорската гвардия» онлайн - страница 47

Ала планът му не успя. В коридора пред стаичката отекнаха стъпки. После викът на Иван сякаш разцепи тъпанчетата му:

— Тук е, Дъв! Намерих го!

Още стъпки, бързи, тежки крачки. Лицето на Иван се появи в подозрението му и скри стената. Братовчед му сбърчи нос.

— Майлс? Къде си?

Гласът на Галени:

— Боже мой!

— Не се плаши. Просто се е напил. — Той вдигна запечатаната бутилка. — Е… може и да не е. — Иван докосна голия кинжал. — Хм.

— Илян беше прав — промълви Галени.

— Не… непременно — отвърна Иван. — След като си виждал това около двайсет и пет пъти, преставаш да се тревожиш. Просто си е… такъв. Ако искаше да се самоубие, щеше да го направи преди години.

— И преди ли си го виждал в такова състояние?

— Ами… не точно в такова… — Напрегнатото лице на Иван отново скри стената. Той махна с ръка пред очите на Майлс.

— Не премигва — нервно отбеляза Галени. — Може би… не бива да го докосваме. Не смяташ ли, че трябва да повикаме лекар?

— Психиатър ли имаш предвид? Категорично не. Адски кофти идея. Ако момчетата от психиатрията го докопат, никога няма да го пуснат. Не. Това е семеен въпрос. — Иван решително се изправи. — Знам какво да направим. Ела.

— Можем ли да го оставим сам?

— Естествено. Щом не е помръднал в продължение на ден и половина, няма да отиде далеч. — Иван замълча за миг. — Обаче вземи ножа. За всеки случай.

Двамата излязоха от стаята. Бавните мисли на Майлс обработиха информацията, по една на четвърт час.

„Няма ги.

Добре.

Може би няма да се върнат.“

Но после, уви, те отново се появиха.

— Аз ще го хвана за раменете — каза Иван, — ти го дръж за краката. Не, по-добре първо му събуй ботушите.

Галени го събу.

— Поне не се е вкочанил.

„Не, съвсем отпуснат съм.“ Вкочаняването щеше да изисква усилия. Ботушите изтрополиха на пода. Иван си съблече куртката, нави нагоре ръкавите на ризата си, пъхна ръце под мишниците му и го повдигна. Галени го хвана за краката.

— По-лек е, отколкото си мислех — отбеляза той.

— Да, но трябва да видиш Марк — отвърна Иван.

Двамата го свалиха по тясното стълбище на третия етаж. Може би щяха да го оставят на леглото в спалнята му. Това щеше да му спести малко неприятности. Може би там щеше да успее да заспи. Може би, ако имаше късмет, щеше да се събуди през следващия век, когато от името и света му нямаше да е останало нищо друго освен изопачени легенди.

Но те продължиха покрай вратата на стаята му и го внесоха в старата баня. Вътре имаше древна желязна вана, толкова голяма, че като малък бе плувал в нея.

„Искат да ме удавят. Още по-добре. Ще им позволя.“

— Едно, две, три, на три — каза Иван.

— Просто три — отвърна Галени.

— Добре.

Те го прехвърлиха през ръба и Майлс за пръв път зърна какво го очаква отдолу. Тялото му се опита да се сгърчи, но отдавна неизползваните му схванати мускули му изневериха и пресъхналото му гърло спря яростния му вик.

Стотина литра вода. В които плаваха петдесетина килограма ледени кубчета.

Той потъна в смразяващия студ. Дългите ръце на Иван го потопиха до дъното.

Майлс изплува на повърхността и извика:

— Студе… — но братовчед му пак го натисна надолу. При следващото поемане на дъх: