Читать «Императорската гвардия» онлайн - страница 19

— Беше по-добре от суровите плъхове, уверявам те.

— Сега мога да ти дам нещо по-приятно.

Когато се спасяваха хора, с тях повече не биваше да се случи нищо лошо. Нали такава беше сделката? „И после всички живеем щастливо, нали?“ Но когато всеки момент го заплашваше нов пристъп, наистина ли бе толкова сигурен, че Таура първа ще си иде? Може би в крайна сметка това щеше да е адмирал Нейсмит…

— Това беше една от първите ми спасителни операции. И една от най-добрите.

— Любов от пръв поглед ли беше?

— Мм… честно казано, не. По-скоро ужас от пръв поглед. Влюбването стана след около час.

— С мен беше същото. Започнах да се влюбвам в теб едва когато се върна за мен.

— Нали знаеш, че… тона не започна точно като спасителна операция. — Всъщност го бяха наели да сложи край на експеримента.

— Но ти я превърна в такава. Винаги си щастлив, когато спасяваш някого, независимо колко опасно може да стане.

— Моята работа не ми носи само финансови възнаграждения. Не отричам, че изпитвам емоционална потребност да измъквам някого от блатото. Особено когато никой друг не вярва, че е възможно. Обожавам да се самоизтъквам и публиката винаги е ужасно мила. — „Е, може би без Ворберг.“

— Понякога се чудя дали не си като онзи бараярец, за когото ми разказа. Онзи, който раздавал на всички печен дроб за Зимния празник, защото самият той много го обичал. И винаги се ядосвал, че на него никой не му носел.

— Аз нямам нужда да ме спасяват. Обикновено. — Миналогодишният му престой на Джаксън Хол бе едно от малкото изключения. Само че споменът му за това време представляваше тримесечно бяло петно.

— Мм, всъщност нямам предвид точно спасяване. Спасяването е резултат. Свобода. Ти подаряваш свобода винаги, когато можеш. Може би защото самият ти се стремиш към нея.

„И не мога да я постигна?“

— Не. Обичам притока на адреналин.

Вечерята им пристигна — на две колички, Майлс отпрати стюарда и двамата се заеха да подредят блюдата. Каютата бе ужасно просторна, масата дори не беше сгъваема, а завинтена за палубата. Майлс преглътна първата си хапка я се загледа в Таура. В такъв момент винаги се чувстваше странно щастлив. Когато се хранеше, тя сама по себе си представляваше внушителна гледка.

— Да не пропуснеш тези пържени сиренца с лютив сос — услужливо посочи той. — В тях има много калории, сигурен съм.

— Благодаря. — Последва мълчание, нарушавано само от мляскане.

— Доволна ли си? — попита Майлс.

Таура преглътна нещо вкусно с формата на звезда.

— О, да.

Той се усмихна. Тя имаше дарба за щастие. Винаги живееше в настоящето. Дали мисълта за ранната й смърт някога се стоварваше върху раменете й като лешояд?… „Да, разбира се. Но хайде да не си разваляме настроението.“

— Стана ли ти неприятно, когато миналата година откри, че съм лорд Воркосиган? Че адмирал Нейсмит не е истински?

Таура сви рамене.

— Стори ми се нормално. Винаги съм смятала, че трябва да си някакъв принц.

— Нищо подобно! — засмя се той. „Бог да ме спаси от Империята, амин.“ Или може би лъжеше сега, а не тогава? Може би адмирал Нейсмит бе истинският, а лорд Воркосиган — маска? Бетанският акцент на Нейсмит толкова гладко прилягаше на езика му. Гърлените бараярски гласни на Воркосиган изискваха все по-големи усилия. Толкова лесно се вмъкваше в кожата на Нейсмит и толкова… мъчително в тази на Воркосиган.