Читать «Императорската гвардия» онлайн - страница 167

Бе ги следил Илян, разбира се. Баща му и майка му не биха възразили. И Хароче беше подслушал разговора му с Галени… по комуникационния пулт в дневната, ясно.

— Верността ви към вашия приятел ви прави чест, Майлс — продължи генералът. — Но не съм сигурен, че той наистина ви е приятел.

— Не — отсече Майлс. — Не. Знам какво плати Галени, за да стигне дотук. Не би го провалил заради някаква… лична омраза. Всички тези доказателства са съвсем косвени. А и дори да приемем, че Галени е имал мотив да ме ннкриминира, къде остава първото престъпление? Какъв мотив е имал да елиминира Илян?

Хароче сви рамене.

— Политически, навярно. Някои комарци мразят ИмпСи, с други думи Илян. Съгласен съм, че обвинението не е сериозно, но след като имаме улики, навярно ще е по-лесно да продължим.

— Надявах се бракът ми да допринесе за регулирането на отношенията с Комар — измъчено каза Грегор. — Една наистина единна империя…

— Определено ще допринесе — увери го Майлс. — И още повече, ако Галени се ожени за бараярка. — „Ако преди това не се озове в затвора по изфабрикувано обвинение в държавна измяна, разбира се.“ — Знаеш каква е модата — ти поставяш добро начало в междупланетните любовни връзки. Пък и като се има предвид недостигът на бараярски момичета от нашето поколение, и без това ще трябва да си внасяме жени от другаде.

Грегор тъжно се усмихна.

Майлс взе своето копие на доклада.

— Искам да го прегледам.

— Моля — отвърна Хароче. — И ако успеете да откриете нещо, което съм пропуснал, непременно ме уведомете. И на мен не ми с приятно да науча, че един от хората ми е предател, въпреки произхода му.

Генералът се сбогува и Майлс го последва. Ако се върнеше на приема, жените щяха да го обсипят с въпроси, на които в момента не можеше да отговори. Не завиждаше на Грегор, който трябваше да продължи да се държи така, сякаш нищо не се е случило.

* * *

Пътуваше с колата на графа за щаба на ИмпСи, когато зрението му внезапно се изостри. Порутените сгради, които се виждаха през покрива, и ярко осветените небостъргачи зад тях му се сториха нереални, сякаш бяха станали ио-плътни, сякаш всеки момент около тях щеше да лумне зелен огън. Имаше време само колкото да си помисли „Мамка му, мамка му, мам…“ и гледката избухна в познатите пъстри фойерверки. После настана мрак.

Дойде в съзнание легнал на задната седалка. Изпадналият в паника Мартин се бе навел над него. Куртката му бе разкопчана. Покривът беше вдигнат и той потръпна от студ.

— Лорд Воркосиган? Милорд, по дяволите, умирате ли? Престанете, престанете!

— Ннн… — успя да се изтръгне от гърлото му. Устата го болеше и той докосна влажните си устни. По пръстите му останаха червено-кафяви петна.

— Всичко е наред, Мартин. Това е, хм, обикновен пристъп.

— Така ли изглеждат? Помислих, че са ви отровили, застреляли или нещо подобно. — Младежът не бе много облекчен.