Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 36

Възможно бе Говорителя да не пожелае да дойде. Възможно бе да няма Говорител толкова близко, че да успее да дойде, докато е жива. Но имаше шанс някой да е наблизо — на двайсет, трийсет, четирийсет години разстояние от сегашния момент, — той ще дойде от космодрума и ще започне да разкрива истината за живота и смъртта на Пипо. И може би, когато открие истината и заговори с онзи ясен глас, който бе заобичала от „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, може би тогава ще я освободи от вината, която изгаряше сърцето й.

Молбата й бе приета от компютъра; той щеше да осведоми по ансибала Говорителите от близките светове. Моля те, поискай да дойдеш, рече мислено тя на непознатия получател на съобщението. Дори ако трябва да разкриеш пред всички истината за вината ми. Дори така да е, ела.

Събуди се с тъпа болка в кръста и с чувството за тежест върху лицето. Бузата й беше притисната върху чистата повърхност на терминала, който се бе самоизключил, за да я защити от лазерното лъчение. Ала не болката я събуди. Събуди се от лекото докосване по рамото. За миг си помисли, че я докосва Говорителя на мъртвите, вече пристигнал в отговор на молбата й.

— Новиня — прошепна той. Не беше Фаланте пелос Муертос, а друг. Някой, когото бе изгубила в снощната буря.

— Либо — прошепна тя. И започна да се изправя. Направи го твърде рязко — гърбът й се схвана и главата й се замая. Извика тихичко; ръцете му я прихванаха за раменете, за да не падне.

— Добре ли си?

Тя усети дъха му като бриз от любима градина и се почувства в безопасност, почувства се като у дома си.

— Ти си ме търсил.

— Новиня, дойдох веднага, щом можах. Майка спи дълбоко. Пипиню, по-възрастният ми брат, е сега при нея, Арбитъра владее положението и аз…

— Би трябвало да знаеш, че мога да се погрижа за себе си — рече тя.

Миг тишина, след което гласът му прозвуча отново — яден този път, яден и отчаян, уморен, уморен като старостта, като ентропията, като смъртта на звездите.

— Бог ми е свидетел, Иванова, не съм дошъл тук да се погрижа за теб.

Нещо у нея се сви; тя не бе забелязала надеждата, докато не я изгуби.

— Каза ми, че баща ми е открил нещо в твоите симулации. Че е очаквал аз сам да разбера какво е то. Мислех си, че си оставила симулациите на терминала, но когато се върнах в станцията, той беше изключен.

— Така ли?

— Знаеш, че е така, Нова, никой друг, освен теб, не би могъл да изключи програмата. Трябва да я видя.

— Защо?

Той я погледна тъй, сякаш не вярваше на очите си:

— Знам, че още не си се събудила налълно, Новиня, но сигурно си разбрала, че прасенцата убиха татко заради онова, което е открил в твоята симулация.

Тя го погледна, без да трепне и не отвърна нищо. Той бе виждал изражението й на студена решителност и преди.

— Защо не ми ги покажеш? Сега аз съм зенадорът и имам правото да узная.

— Имаш правото да прегледаш всички файлове и бележки на баща си. Имаш правото и да виждаш всичко онова, което съм публикувала.

— Тогава го публикувай!

Тя отново не отвърна нищо.

— Как ще можем да разберем прасенцата, ако не знаем какво е открил баща ми за тях? — Тя не отвърна. — Ти си отговорна пред Стоте свята, пред нашата способност да проумеем единствената извънземна раса, която е още жива. Как можеш да си седиш тук и… какво ти е, да не би да искаш сама да разбереш за какво става дума? Да бъдеш първата?! Добре, бъди първата, аз ще запиша името ти срещу откритието — Иванова Санта Катарина фон Хесе…