Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 31

— Няма да нараняваме прасенцата — каза той, — няма дори да наречем станалото убийство. Не знаем как ги е провокирал татко, ще се опитам да разбера това по-късно, важното сега е да разберем, че онова, което са сторили, за тях е било правилно. Ние сме чужденците тук и сигурно сме нарушили нещо — някое табу или закон, — но татко винаги е бил готов за това, винаги е бил наясно, че това е възможно. Ще приемем, че е умрял като воин на бойното поле, като пилот в кораба си, в изпълнение на служебния си дълг.

Ех, Либо, мълчаливо момче, изнамери такова красноречие, че вече не може да бъдеш наричан момче. Новиня усети как мъката й се усилва двукратно. Трябваше да отклони поглед от Либо, да гледа настрани…

И като погледна настрани, срещна очите на единствения друг човек в стаята, който не гледаше Либо. Той беше много едър, но и много млад — по-млад от нея, сети се тя, защото го познаваше: бе ученик в по-долния клас. Тя се бе застъпила веднъж за него пред дона Криста. Маркос Рибейра — да, това бе името му, ала винаги го наричаха Марсау, защото беше толкова едър. Едър и тъп, казваха за него, наричаха го за кратко Сау — грубата португалска дума за куче, за пес. Тя бе съзряла тогава безмълвния яд в очите му и след това го видя, предизвикан до крайност, да удря един от мъчителите си. Жертвата му сетне ходи с гипсирано рамо почти цяла година.

Естествено, те обвиниха Марсау, че е ударил, без да бъде предизвикан — това е характерно за мъчителите на всяка възраст, да стоварят вината върху жертвата си, особено пък когато тя им отвърне. Ала Новиня не принадлежеше към детската общност — тя бе самотна като Марсау, макар и не толкова безпомощна, — затова не страдаше от излишна лоялност, която да й попречи да каже истината. Мислеше си, че това бе част от обучението й да стане Говорителка на прасенцата. Самият Марсау не означаваше нищо за нея. Изобщо не й мина през ум, че произшествието може да се окаже важно за него, че може да я запомни като единствения човек, който го е подкрепил в продължителната му война с другите деца. Тя не го бе виждала и не бе мислила за него, откакто бе станала ксенобиоложка.

И ето го сега, изцапан с кал от лобното място на Пипо, с лице, по-измъчено и по-животинско откогато и да било, с прилепнала от дъжда и потта коса върху скулите и ушите му. И къде гледаше той? Гледаше единствено нея, дори когато погледът й откровено се спря върху него. Защо ме гледаш? — попита го мълчаливо тя. Защото съм гладен, отвърнаха животинските му очи. Ала не, не, това беше по-скоро страхът й, виденията й за прасенцата-убийци. Марсау не означава нищо за мен и, независимо какво си мисли, аз също не означавам нищо за него.

Но макар и само за миг, тя усети интуитивно смут. Действието й в защита на Марсау означаваше за него нещо съвсем различно от онова, което бе за нея; беше толкова различно, сякаш не ставаше дума за една и съща случка. Съзнанието й го свърза с убийството на Пипо от страна на прасенцата и връзката й се стори много важна, сякаш почти бе в състояние да обясни станалото, ала сетне тази мисъл потъна във вихрушката на разговорите и свещенодействията, след като епископът отново поведе мъжете, този път към гробищата. Тук при погребенията не използваха ковчези, тъй като заради прасенцата бе забранено да се секат дървета. Затова тялото на Пипо щеше да бъде погребано направо, макар че церемонията щеше да се състои не по-рано от следващия ден, а може би дори и след два дена; много хора искаха да се съберат за реквиемната меса на зенадора. Марсау и останалите мъже закрачиха в бурята и оставиха Новиня и Либо да се занимават с всички онези, които смятаха, че трябва да се заемат със спешните неща след смъртта на Пипо. Някакви важничещи непознати влизаха и излизаха, вземаха решения, които Новиня не разбираше и за които Либо, изглежда, не даваше и пет пари.