Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 212

— Кой си ти, да ми казваш, че не мога да говоря с жените? Аз съм прасенце, а ти си никой.

— Човек — рече Ендър, — кажи на Шаутьр, че ако позволи на Лийф-ийтър да превежда онова, което ние, хората, говорим помежду си, тогава той е шпионин. И ако тя му позволи да ни шпионира, ние ще се върнем у дома и няма да получите нищо от нас. Ще отнеса Царицата на кошера на друга планета и там ще я възродя. Разбираш ли?

Разбираше, естествено. Освен това Ендър усети, че Човек бе доволен. Лийф-ийтър се опитваше да узурпира ролята му и да го дискредитира ведно с Ендър. След като Човек приключи с превода на Ендъровите думи, Шаутър изпя нещо на Лийф-ийтър. Засрамен, той бързо се върна в гората при другите прасенца.

Ала Човек в никакъв случай не бе само марионетка. Не даде знак, че е благодарен. Погледна Ендър в очите:

— Каза, че няма да се опитваш да ни променяш.

— Казах, че няма да се опитвам да ви променям повече, отколкото е необходимо.

— Защо е нужно това? То е между нас и други прасенца.

— Внимавай — рече Уанда. — Той е много разстроен.

Преди да има надеждата да убеди Шаутър, трябваше да убеди Човек.

— Вие сте нашите първи приятели всред прасенцата. Ползвате се с нашето доверие и обич. Никога няма да направим нещо, което да ви навреди, нито пък други прасенца да получат предимство пред вас. Но ние не сме дошли само при вас. Ние представляваме цялото човечество и сме дошли да научим на каквото можем всички прасенца. Независимо от кое племе са.

— Вие не представлявате цялото човечество. Предстои ви да влезете във война с други хора. Тогава от къде на къде ще ни казвате, че нашите войни са лоши, а вашите са добри?

На Писаро, с всичките му недостатъци, сигурно му е било по-лесно с Атахуалпа.

— Ние се опитваме да избегнем войната с други хора — рече Ендър. — И ако се наложи да я водим, то тя няма да бъде наша война, няма да е опит да получим предимство над тях. Това ще бъде ваша война, опит да ви отвоюваме правото да пътувате между звездите. — Ендър вдигна ръка с отворена длан. — Ние изоставихме човешкото, за да станем рамани като вас. — Стисна пестник. — Хората, прасенцата и Царицата на кошера ще бъдат тук, на Лузитания, едно цяло. Всички хора. Всички бъгери. Всички прасенца.

Човек замълча, опитваше се да смели чутото.

— Говорителю — рече най-сетне. — Това е много трудно. Преди да дойдете вие, хората, другите прасенца бяха… винаги ги убивахме, а в третия си живот трябваше да бъдат наши роби в горите ни. Тази гора някога е била бойно поле и най-старите дървета са на воините, загинали в битката. Най-старите ни бащи са героите от тази война, а къщите ни са направени от страхливците. През целия си живот се готвим да спечелим битките с враговете си, за да могат нашите жени да определят дърво-майка в новата гора-бойно поле, което да ни направи могъщи и велики. През последните десет години се научихме да използваме стрелите и да убиваме отдалеко. С гърнетата и кожите от кабра можем да пренесем вода през сухите земи. Амарантът и корените от мердона ни правят силни, а и можем да носим храна далеч от родната ни гора с масиосите. Зарадвахме се на това, защото означаваше, че винаги ще побеждаваме във война. Ще отнесем съпругите, нашите малки майки и нашите герои до всяко кътче на голямата земя, а някой ден — и към звездите. Това е нашата мечта, Говорителю, а ти сега ми казваш, че искаш да я изгубим — така, както вятърът се изгубва в небесата.