Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 172

Така че се сепнаха, когато Говорителя им припомни, че днес не Говореше за смъртта на Либо.

— Защо Маркос Рибейра се е съгласявал с всичко? Новиня е мислела, че е, защото е искал да има съпруга, а и илюзията, че има деца, за да не се срамува в обществото. Отчасти е било така. Но преди всичко той се е оженил за нея, защото я е обичал. Никога не се е надявал тя да го заобича така, както той нея, защото той я е обожавал, за него е била богиня, а той е знаел, че е болен, „мръсен“, животно, което трябва да се презира. Знаел е, че тя не би могла да го боготвори, нито дори да го обича. Надявал се е, че някой ден би могла да изпита поне привързаност. Че някой ден би могла да прояви известна… лоялност.

В този момент Говорителя склони глава. Лузитанците чуха думите, които нямаше защо да изрича: тя никога не го бе сторила.

— Идването на всяко дете — продължи Говорителя — е било за Марсау ново доказателство, че се е провалил. Че богинята още го смята за недостоен. Защо? Бил е лоялен. Никога не намеквал на някое от децата, че не е от него. Никога не нарушил обещанието си пред Новиня. Нима не е заслужавал да получи нещо от нея? Понякога просто не можел вече да издържа. Отказвал да приема доводите й. Тя вече не била богиня. Децата й били копелета. Това си казвал, докато я биел и когато крещял на Миро.

Миро чу името си, ала сякаш то нямаше нищо общо с него. Връзката му с действителността бе крехка като никога, а днес бе получил твърде много удари. Немислимата магия на прасенцата и дърветата. Мама и Либо — любовници. Уанда — изведнъж изтръгната от близостта му, след като бяха почти едно цяло, все едно — самият той, а сега тя се отдалечаваше, превръщаше се в нещо като Ела, като Куара — в още една сестра. Не можеше да съсредоточи погледа си върху тревата; възприемаше думите на Говорителя само като звуци, не разбираше смисъла им, усещаше единствено ужасния шум. Миро бе извикал този глас, бе искал да Говори за смъртта на Либо. Как би могъл да знае, че вместо милостив свещеник на една човечна религия ще дойде сам истинският Говорител, с неговия всевиждащ ум и с прекалено съвършеното си проникновение? Той не би могъл да знае, че под тази съчувстваща маска се крие Ендър — разрушителят, митичният Луцифер на най-голямото престъпление на човечеството, решен да защити докрай името си, да направи за посмешище целия труд на Пипо, Либо, Уанда и на самия Миро, след като само за час при прасенцата видя толкова, колкото другите не бяха успели да видят за почти петдесет години, а после му отне Уанда с един безмилостен удар на острието на истината. Това беше гласът, който чуваше Миро, единственият несъмнен факт — този безмилостен, ужасен глас. Миро се вслушваше в гласа, опитваше се да го възненавиди, но не успяваше, защото знаеше, не можеше да се самозалъже, знаеше, че Ендър бе разрушител, ала онова, което разрушаваше, бе илюзията, а илюзията трябваше да загине. Истината за прасенцата, истината за нас самите. Този древен мъж някакси успяваше да види истината и тя не изгаряше очите му, нито го подлудяваше. Трябва да се вслушам в този глас и да оставя силата му да проникне в мен, за да мога и аз да видя светлината, без да умра.