Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 167

Сякаш доловил безгласните доводи на епископа. Говорителя вдигна ръка и отхвърли собствените си думи:

— Ала лесният отговор не е верен. Вашето мъчение не го е направило буен — направило го е затворен. И тъй както вие сте отвикнали да го тормозите, той е отвикнал да ви мрази. Той не е бил човек, който да гони карез. Гневът му се е охладил и е преминал в подозрителност. Знаел е, че го презирате; научил се е да живее без вас. В покой.

Говорителя замълча за миг, а сетне зададе въпроса, който всички мислено си задаваха:

— Тогава как е станал онзи жесток човек, какъвто всички сте го знаели? Помислете за миг. Кой е бил човекът, върху когото се е стоварвала жестокостта му? Жена му. Децата му. Някои мъже бият жените си и децата си, защото се стремят да се наложат, а са твърде слаби или глупави, за да се сдобият с каквато и да е власт. Беззащитните жена и деца, свързани с такъв мъж по силата на нуждата и обичая и — колкото и да е горчиво, — на обичта, са единствените жертви, над които той може да се наложи със сила.

Да, помисли си Ела и погледна крадешком майка си. Точно това исках. Точно затова го повиках да Говори за смъртта на татко.

— Има такива мъже — рече Говорителя, — ала Маркос Рибейра не е бил от тях. Помислете малко. Чули ли сте някога да е ударил някое от децата си? Изобщо? Вие, които сте работили с него, опитвал ли се е някога да наложи волята си над вас? Да е негодувал, когато нещата не са ставали така, както е искал? Марсау не е бил слаб или злобен мъж. Той е бил силен мъж. Не е искал власт. Искал е обич. Не е искал да се налага, а е търсел вярност.

Епископ Перегрино се усмихна мрачно — така, както един дуелист би поздравил достойния си съперник. Вървиш по опасен път, Говорителю, кръжиш около истината, маневрираш около нея. И когато удариш, мерникът ти ще бъде смъртоносен. Тези хора са дошли да се позабавляват, но те са твои мишени; ще ги пронижеш право в сърцето.

— Някои от вас навярно си спомнят едно произшествие — рече Говорителя. — Маркос е бил може би на около тринайсет години, колкото и вие. Подигравали сте го на тревистия хълм зад училището. Нападали сте го по-злобно от всякога. Заплашвали сте го с камъни, пердашили сте го с острите листа от калим. Разкървавили сте го малко, но той го е понесъл. Опитал се е да ви избегне. Помолил ви е да спрете. Сетне един от вас го е ударил силно в корема, заболяло го е повече от всякога, защото вече е бил болен от онази болест, която в крайна сметка го е убила. Още не е бил свикнал с уязвимостта си и с болката. Сторило му се е като самата смърт. Бил е натикан в ъгъла. Вие сте го убивали. Затова ви е отвърнал.

Откъде знае, питаха се половин дузина мъже. Беше толкова отдавна. Кой му е казал какво се е случило? Всичко стана от само себе си, това е. Никога не сме имали някакви лоши намерения, ала когато се размаха ръката му, огромният му пестник, като ритник на кабра — той щеше да ни нарани…