Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 92
Клифърд Саймък
26
Езерото извика от ужас.
Дочувайки го с далечните краища на съзнанието си, Хортън потръпна, въпреки топлината и близостта, интимността и голотата, свързани с близостта на друг човек — жена, но чиято човешка същност бе също толкова важна, колкото женствеността и, тъй като на това място те бяха единствените хора.
Езерото извика още веднъж, остър вик на тревога, който проряза мозъка на Хортън. Той се изправи в спалния чувал.
— Какво има, Картър Хортън? — попита сънено Илейн.
— Езерото — отвърна той. — Нещо не е наред. Първата руменина на зората се надигаше в източното небе, хвърляйки призрачна полусветлина, в която дърветата и къщата на Шекспир се издигаха мъгляво. Огънят бе догорял и образувал килимче от въглени, които намигаха с кървавочервени очи. От другата страна на огъня стоеше Никодим, обърнал се по посока на Езерото. Стоеше стегнат и изправен, нащрек.
— Ето ти панталоните — рече Илейн. Хортън протегна ръка и ги взе.
— Какво има, Никодим? — запита той.
— Нещо извика — каза роботът. — Не така, че да го чуеш. Но аз можах да усетя викането.
Като се бореше с панталоните си, Хортън потрепери от утринната хладина.
Викът се разнесе още веднъж, по-настойчив от когато и да било.
— Виж какво се задава по пътеката — обади се Илейн, като гласът и бе напрегнат.
Хортън се извърна да види и хлъцна. Бяха трима. Бяха бели и гладки и изглеждаха като изправени голи охлюви, мазни и отблъскващи твари, които могат да се намерят под обърнат камък. Приближаваха се бързо, подскачайки на долния изострен край на телата си. Нямаха крака, но явно това не ги притесняваше. Нямаха нито ръце. нито лица — бяха просто тлъсти щастливи голи охлюви, които се носеха с подскоци по пътеката откъм тунела.