Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 90

Освен за нас, вметна монахът.

Не можем да сме сигурни колко дълъг би бил животът ни, възрази ученият. Най-малкото засега все още не можем. Макар да допускам в пълния смисъл на думата, че може би вече не сме хора.

Разбира се, че сме хора, каза дамата. Прекалено човешки сме. Оставаме верни на самоличностите си и на индивидуалните си особености. Караме се помежду си. Допускаме да се проявяват предразсъдъците ни. Все още сме дребнави и осъдителни. А не е било предвидено да сме такива. Предполагало се е трите разума да се слеят, да се превърнат в един разум, който да е по-велик и по-способен, отколкото трите. И аз говоря не само за себе си, за моята дребнавост, която съм готова да си призная, но за теб, господин Учен, за твоя преувеличен научен подход, с който се стремиш да пародираш, за да докажеш превъзходството си над една простодушна, лекомислена жена и над един страхлив като заек монах…

Няма да се унижа да споря с теб, отвърна ученият, но трябва да ти припомня, че е имало моменти…

Да, моменти, прекъсна го монахът. Когато бяхме дълбоко в междузвездното пространство, нямаше забавления, когато се бяхме изтощили от дребнавостта си, когато си бяхме досадили до смърт. Тогава се сближихме просто от умора и това бяха единствените моменти, когато се приближихме до добре настроения общ разум, който тези там на Земята бяха очаквали, че ще постигнем в крайна сметка. Бих искал да видя изражението на лицата на всички ония тежкарски невролози и плиткомозъчни психолози, които изработиха сценария за нас, ако само можеха да узнаят какво се е получило на практика от всичките им изчисления. Естествено те всички сега са мъртви…

Пустотата ни събра, рече дамата. Пустотата и липсата на каквото и да е. Като три уплашени деца се притиснахме един към друг срещу пустотата. Трите разума се съюзиха, за да се предпазят взаимно, и това бе всичко.

Може би, каза ученият, си стигнала близо до истината за нашето положение. В твоята горчивина си се приближила до истината.

Не изпитвам горчивина, протестира дамата. Ако някой ме помни, то ме помни като безкористна личност, която е отдала целия си живот и която е дала повече, отколкото може да се очаква човек да даде. Биха мислили за мен като за някой, който е пожертвал тялото си и утехата на смъртта, за да помогне на делото…

Така значи, заключи монахът, стигаме още веднъж до човешката суета и до подведените човешки надежди, въпреки че не съм съгласен с теб по въпроса за утехата на смъртта. Но си права за пустотата.

Пустотата, помисли си ученият. Да, пустотата. И странно бе, че като човек, който трябваше да е разбрал пустотата, който трябваше да я е очаквал, той не успя да я разбере, не успя да се справи с нея, а бе обхванат от същата нелогична реакция като другите двама и накрая започна да изпитва срамен страх от нея. Пустотата, знаеше, бе само относителна. Пространството не бе празно и той знаеше, че бе така. Макар и силно разпръсната, там имаше материя, голяма част от която бе изградена от доста сложни молекули. Беше си повтарял това отново и отново, казвайки си: не е празно, не е празно, там има материя. И все пак не бе успял да се убеди. Защото в привидната пустота на пространството имаше безразличие и студенина, които принуждаваха човек да се затвори в себе си, да се свие от студенината и безразличието. Най-лошото на пустотата, помисли си ученият, бе, че караше човек да изглежда толкова малък и незначителен, и това. каза си той, бе мисълта, срещу която трябваше да се бори, защото животът, колкото и да бе малък, не можеше да е незначителен. Животът в точния смисъл на думата бе нещото, единственото нещо, което имаше някакво значение в цялата вселена.