Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 3

Шекспир се засмя тихо.

— Ще ти позволя — рече той.

3

Картър Хортън се съживи. Намираше се, както изглеждаше, на дъното на кладенец. Кладенецът бе изпълнен с лепкав мрак и с внезапна уплаха и гняв той се опита да се освободи от него и да се измъкне от кладенеца. Но мракът го обгърна, а лепкавостта затрудняваше движенията. След известно време той се отпусна неподвижен. Умът му колебливо прещракваше, опитвайки се да разбере къде се намира и как бе попаднал тук, но нямаше откъде да получи отговор. Нямаше никакви спомени. Като лежеше неподвижно, той с изненада откри, че му е уютно и топличко, сякаш винаги се е намирал тук, на топличко и уютно, и едва сега си дава сметка за това.

Но въпреки удобството и топлината изпитваше отчаян порив и се питаше защо. Напълно достатъчно е да седя така, рече си той, но нещо в него крещеше, че не е достатъчно. Опита се отново да излезе от кладенеца, да се отскубне от лепкавостта и мрака и като не успя, отново седна изтощен.

Прекалено съм слаб, каза си той, а защо трябваше да е слаб?

Опита се да вика, за да привлече нечие внимание, но нямаше глас. Изведнъж се зарадва, че го нямаше, защото, докато не укрепнеше, рече си той, можеше да не е разумно да се привлича вниманието. Тъй като не знаеше къде се намира, нито какво или кой може да броди наоколо, нито пък с какви намерения.

Намести се в лепкавия мрак, надявайки се, че той ще го скрие от каквото и да е около него, и се развесели леко, като почувства бавно обземащия го яд, че е принуден да се пази по такъв начин от нечие внимание.

Постепенно лепкавият мрак се отдръпна и с учудване разбра, че не се намира в никакъв кладенец. По-скоро изглеждаше, че лежи в малко помещение, което сега можеше да види.

От всички страни се издигаха и се извиваха метални стени, за да образуват таван само на около педя над главата му. При вида им паметта му започна да се възвръща, а с паметта дойде и усещането за студ. Като помисли върху това, той не можа да си спомни каква бе действителната студенина, макар и да имаше усещането за студ. Когато споменът за студа се протегна да го докосне, той изведнъж разбра.

Скрити вентилатори издухваха струи топъл въздух към него и тогава той разбра какво е топлина. Чувстваше се добре, осъзна той, защото лежеше върху мек дебел килим, с който бе постлан пода на камерата. Камера, помисли си той — дори думите, терминологията започнаха да се възвръщат. Смешно изглеждащите устройства, напъхани в нишите на тавана, бяха част от системата за поддържане на живота и те бяха там, досети се той, защото нямаше повече нужда от тях. Причината да няма повече нужда от тях, заключи той, бе, защото Кораба бе кацнал.

Кораба бе кацнал и той бе събуден от студения сън — тялото му бе размразено, в кръвоносната му система бяха инжектирани медикаменти за възстановяване, внимателно дозирани висококалорични хранителни вещества бавно се вкарваха в тялото му, което бе масажирано, затоплено и отново съживено. Съживено, сякаш е бил мъртъв. Като си спомни, в съзнанието му изплуваха безкрайните спорове по този именно въпрос. Той ги обмисли, предъвка, разкъса, надроби на парченца и после се опита да свърже старателно късчетата едно с друго. Наричаха го студен сън, разбира се наричаха го така, защото звучеше деликатно. Но сън ли бе, или смърт? Дали човек заспиваше и се събуждаше? Или умираше и възкръсваше?