Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 2

Обикновено обаче и все повече с течение на времето — те бяха Кораба и само Кораба, в което имаше и удовлетворение, и гордост, и понякога известна светост. Светостта бе черта, която не можеше да се определи с думи или да се оформи в мисъл, тъй като не се побираше в никакво усещане или възприятие, което съществото, наречено човек, би могло да си представи дори с върховно усилие на немалкото си въображение. В известен смисъл това бе чувство на някакво побратимяване с времето и пространството, чувство на необикновено идентифициране в едно цяло с представата за пространството и времето, това хипотетично състояние, което представлява основата на вселената. В това състояние те бяха сродени със звездите и ближни на галактиките, докато пустотата и самотата, макар и никога да не губеха страховитостта си, се превръщаха в позната песен.

В сюблимния момент, когато почти достигнаха до самото си предназначение, Кораба изчезна от съзнанието им и единствено те — единствено тяхното обединение в едно — преминаха през и над самотата и пустотата, вече не с чувството, че са беззащитни, а че са рожба на вселената, която сега бе тяхната родина.

2

— Мигът почти настъпи — рече Шекспир на Хищника. — Животът ме напуска бързо, мога да го почувствам. Трябва да си готов. Зъбите ти трябва да се забият в плътта ми точно в този кратък миг преди смъртта. Не трябва да ме убиваш, а да ме изядеш, докато умирам. И запомни, разбира се, всичко останало. Ти няма да забравиш нищо от онова, което ти разправих. Трябва да заместиш целия ми род, понеже тук няма никой от него. Като най-добрия ми приятел, като единствения ми приятел, не трябва да ме посрамиш. когато напусна живота.

Хищника се сви и потрепери.

— Това не е нещо, което съм искал — отвърна той. — Това не е нещо, което бих си избрал да направя. Не ми е присъщо да убивам старите или умиращите. Плячката ми трябва винаги да е изпълнена с живот и сила. Но като един живот на друг живот, като един разум на друг разум, аз не мога да ти откажа. Ти каза, че това е свето нещо, че изпълнявам обреда на свещеник и това е дело, от което никога не трябва да се бяга, въпреки че целият ми инстинкт се надига срещу мисълта да изям приятел.

— Надявам се — каза Шекспир, — че плътта ми няма да е твърде жилава, нито миризмата особено силна. Надявам се, че като я поглъщаш, няма да ти приседне.

— Няма да ми приседне — обеща Хищника. — Ще надвия подобно чувство. Ще изпълня обреда съвсем точно. Ще направя всичко, което искаш. Ще спазя всички указания. Ще можеш да умреш в мир и достойнство, като знаеш, че последният ти и най-верен приятел ще извърши обреда на смъртта. Все пак ще ми позволиш да отбележа, че това е най-странната и най-противна церемония, за която някога съм чувал през дългия си и пропилян живот.