Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 101

— Интересно как се развиха събитията — каза Илейн. — Ако Хищника не бе попаднал в капана на тази планета, чудовището сигурно щеше да остане на свобода.

— И Езерото — допълни Хортън. — Ако Езерото не ни бе вдигнало по тревога, не бе надало предупредителния си вик…

— Значи това е било. Ето как си разбрал. Защо се е изплашило Езерото?

— Навярно е усетило злото в чудовището. Езерото може да не е защитено от зло.

Тя се изкачи по лекия наклон и застана до Хортън.

— Хубостта му си отиде рече тя. — Сега изглежда ужасно. Има толкова малко красота във вселената, не можем да запазим нищо от нея. Може би затова смъртта е толкова страшна — отнема красотата.

— Залезът на боговете — каза Хортън.

— Залезът…

— Още една приказка от старата Земя — обясни той. — Чудовището, драконът и Хищника. Всичките мъртви. Страхотно уреждане на сметките накрая.

Илейн потрепери въпреки топлината на палещото слънце.

— Нека да си вървим — предложи тя.

28

Седяха край загасващия лагерен огън.

— Има ли някой — попита Никодим, — който да желае закуска?

Илейн поклати глава. Хортън стана бавно.

— Време е да си вървим — рече той. — Няма какво да ни задържа повече тук. Знам това и все пак изпитвам странно нежелание да си тръгна. Тук сме били само три дни, но изглеждат много повече. Илейн, ще дойдеш ли с нас?

— Разбира се — отговори тя. — Мислех, че знаеш.

— Предполагам, че съм знаел. Просто попитах, за да съм сигурен.

— Ако ме искате и има място.

— Искаме те и има място. Има предостатъчно място. Бихме желали да вземем книгата на Шекспир — обади се Никодим. — Мисля, че това е всичко. На връщане можем да спрем и да напълним джобовете си с изумруди. Знам, че за нас те надали ще имат стойност, но не мога да отвикна да ги смятам за ценни.

— Има още нещо — каза Хортън. — Обещах на Езерото да отнеса със себе си част от него. Ще взема една от по-големите кани, които Шекспир е донесъл от града.

— Охлювите пристигат — обяви спокойно Илейн. — Съвсем бяхме забравили за тях.

— Те лесно се забравят — отвърна Хортън. — Плъзгат се нагоре-надолу. Изглеждат някак си нереални. Трудно е да се помнят, сякаш те не държат да бъдат запомнени.

— Иска ми се да разполагахме с време — рече Илейн, — така че да разберем какво представляват. Не може да е просто случайност, че се появиха точно в този момент. И те благодариха на Хищника или поне изглеждаше, че му благодариха. Имам чувството, че са изиграли по-голяма роля във всичко това, отколкото изобщо подозираме.

Най-предният охлюв бе образувал пипало и им махаше с него.