Читать «Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра» онлайн - страница 8
Ерих Кестнер
Утре по обяд ще се срещна с Карл в кафене „Глокеншпил“. Няма да вземам със себе си пукнат грош, но ще нося един направо княжески пакет с хранителни припаси.
Това е разрешено. Карл иска още рано сутринта да иде да рисува в градината „Мирабел“. Изобщо той акварелира, скицира, тушира и пастелира направо като побъркан. А освен това е хронически „развеселен“, нещо, за което му въздействувала красотата на Залцбург.
В единадесет часа през нощта, когато моят автобус потегли от „Резиденцплац“, той още стоеше пред пощата и рисуваше дворцовия фонтан. Този италиански шедьовър сред фонтаните: четирите каменни коня с техните плавници и рибешки люспи, с гриви като дълги перуки от осемнадесети век; фонтаните бликат буйно нагоре от ноздрите на тия водни жребци и проблясва сребриста пяна под тъй изкусно подредените нощни светлини; а в далечината се вижда притихналата катедрала и фасадата на още по-тайнствено смълчалата се резиденция — каква безумно красива картина!
Лека нощ, господин художник.
Голямото приключение
Зазорява се вече, а пък аз още не мога да заспя. Търчах по нощните улици като пощръкляло теле: до баварската община и обратно, до гарата, навън, по шосето за Залцбург и обратно. Стоях десет минути в бара. След това се втурнах извън града, седнах на ниската ограда на някаква вила…
Да ми се случи такова нещо на мене!
Влюбен съм! Да съм мъничко влюбен — е, това бих си го позволил, но изведнъж така! Да съм влюбен като гимназист — хубаво, от мене да мине, но като цяла гимназия? Помисля ли за момичето, не мога да си поема дъх. При това непрекъснато мисля за нея! Задушавам се. Ужасяващо прекрасно състояние!
Когато по обед пристигнах в Залцбург, Карл още го нямаше в кафенето. Портфейлът ми се намираше в Райхенхал и аз, „както постановява законът“, бях без пукнат грош. Влязох в съвсем мъничката църква „Св. Михаелис“ — три от стените й са достроени — и се залових да оглеждам свещите и благодарствените писма до свети Тадеус от изцерените хроми. В преддверието огледах касичката за волни пожертвувания, над която се вижда надпис с думите „Спестовна каса за вечността“ и съобщенията за „Поклонения на свети места с автобус“, за някои от които „се изисква паспорт“. (Дали и на кръстоносците, когато са потегляли към светата земя, са им били необходими паспорти?)
Когато излязох от църквата, валеше като из ведро. Изтичах до кафене „Глокеншпил“, поръчах си едно кафе, четях вестник и чаках Карл.
Седях върху въглени. Кафето беше изпито и оберкелнерът, тъй поне ми се струваше — ме дебнеше тайно като някой наемен убиец. Какво щях да правя, ако художничето не дойдеше? Времето, уговорено за срещата, беше изтекло вече отдавна преди един час. Нямаше смисъл да чакам повече. Нищо друго не ми оставаше: трябваше да помоля някой от посетителите да ми плати кафето! Ето на̀, бях попаднал вече в романтичното положение, което ми се беше струвало толкова очарователно.
