Читать «Лошо място (Част ІI)» онлайн - страница 82

Несправедливо обиден с етикета „идиот“, Канди не изпитваше никакво съчувствие към истинските инвалиди. Напротив, силно ги мразеше и се надяваше омразата му да подскаже на хората, че не е и никога не е бил един от тях. Да се мисли подобно нещо за него или пък за сестрите му беше обида към святата му майка, която не беше способна да роди идиот.

Канди прекрати притока на енергия и отдръпна ръце от топката. За миг се загледа в нея. Усмихваше се, като си представяше какво ще настъпи в този отвратителен приют.

През дупката, образувана там, където допреди малко бяха прозорецът и стената, дочу оглушителния вой на сирени, после изведнъж вместо воя долетя проточено ръмжене — признак, че сирените са изключени.

— Помощта идва, Томас — рече Канди и се изсмя.

Протегна ръка към сапфирената топка и я побутна. Тя полетя през стаята като изстреляна балистична ракета. Проби стената зад леглото на Дерек и направи дупка като от снаряд, после премина през следващата стена, и през следващата. Рушеше неудържимо всичко, пръскаше искри и подпалваше всичко наоколо.

В мига, когато се отправяше на път към къщата в Пласенша, Канди чу писъци и взрив.

52

Боби застана встрани на магистралата. Държеше се за вратата на колата и се мъчеше да си поеме дъх. Беше сигурен, че ще повърне, но пристъпът бе отминал.

— Добре ли си? — попита тревожно Джули.

— Ами… да.

Колите профучаваха край тях. Силната въздушна струя и ревът им създаваха у Боби странното чувство, че двамата с Джули продължават да карат тойотата със сто и шейсет километра в час, докато той се държи за отворената врата, а тя е сложила ръка на рамото му и по необясним начин пазят равновесие и краката им не изгарят от съприкосновението с асфалта при шеметната скорост, въпреки че никой от двамата не шофира.

Сънят много го беше объркал и разстроил.

— Всъщност не беше сън — обясняваше й Боби. Продължаваше да стои с наведена глава и разглеждаше пръснатия чакъл встрани от магистралата. Не изключваше нов пристъп на изтощителен световъртеж и повдигане. — Не като предишния сън за нас, за грамофона и океана киселина.

— Ами пак за „лошото нещо“.

— Да. Но не можеш да го наречеш сън, защото просто ей така… думите нахлуха в съзнанието ми.

— Откъде?

— Не знам.

Осмели се да вдигне глава, зави му се свят, но не му прилоша.

— Лошото нещо… внимавайте… има светлина, която те обича… Не помня всичко. Беше много силно, настойчиво, сякаш някой ми крещеше през фуния, долепена до ухото ми. И това обаче не е точно, защото в действителност не чувах думите, те си стояха там, в главата ми. Усещах ги силно, ако може да се каже така. И то без образи както се случва насън. Само усещания, колкото силни, толкова и объркани. Страх и радост, гняв и опрощение… а съвсем в края някакво странно усещане за спокойствие, което… не мога да опиша.

Към тях затрещя питърбилт с най-големия фургон, който законът позволяваше по пътищата. Изникнал в мрака зад ослепителната светлина на фаровете, той приличаше на изплувало от дълбините морско чудовище — с първична сила и студен гняв, с вечно неутолим глад. Кой знае защо, докато колата профучаваше покрай тях, Боби се сети за човека от плажа на Пуналу и потръпна.