Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 63

— Какво искаше?

— Каза, че се опитвал да се свърже с теб, но телефонът ти бил изключен. Успокоих го, че вече работи.

Изпитах желание да си фрасна главата в стената.

— Бенито Рамирес е гаден червей. Ако се обади отново, не говори с него.

— Беше много учтив по телефона.

Да, най-учтивият убиец и изнасилвач в Трентън. И сега знаеше, че може да ми се обади по телефона.

8.

Кооперацията ми е строена преди епохата на пералните помещения, а сегашният собственик не се чувстваше задължен да добави никакви удобства. Най-близката обществена пералня, „Супер чисто“, се намираше на около километър по „Хамилтън“. Разстоянието не беше прекалено голямо, но все пак си бе досадна работа.

Пъхнах папката на Кони в чантата си, изритах панера с прането в коридора, заключих вратата, вдигнах го и забързах към колата.

„Супер чисто“ беше доста добра за обществена пералня. Имаше малък паркинг встрани от сградата и ресторантче, където човек можеше да си поръча вкусен сандвич с пилешка салата, ако има пари в брой. За съжаление, аз не бях от хората с пари, затова си напъхах прането в една от машините, добавих прах и няколко монети и се настаних удобно, за да разгледам папките.

Лони Дод беше най-отгоре и май беше най-лесният за залавяне. Двадесет и две годишен, жител на Хамилтън. Беше обвинен в кражба на кола. При това му беше за първи път. Използвах обществения телефон в пералнята, за да звънна на Кони, която потвърди, че Дод още не е заловен.

— Вероятно е в гаража си и сменя маслото на колата — обясни ми тя. — Често се случват такива неща. Мъжка му работа. Сигурно си е казал: „Никой няма право да ме тормози. Само откраднах няколко коли. Какво толкова, мамка му?“ И затова не се е явил на делото.

Благодарих на Кони за помощта и се върнах на стола си. Веднага щом приключех с прането, щях да се понеса към дома на Дод и да видя дали няма да го открия там.

Прибрах папките и прехвърлих прането в сушилнята. Седнах и се загледах навън през огромния прозорец. В същия момент синият бус мина покрай мен. Толкова се стреснах, че замръзнах с увиснало чене, ококорени очи и тъп поглед. Реакцията ми не беше особено подходяща за ловец на хора. Бусът изчезна по улицата и видях как стоповете му проблясват в далечината. Морели очевидно бе спрял на светофара.

Сега вече се задвижих. Всъщност направо полетях — краката ми въобще не докосваха тротоара. Изхвърчах от паркинга със свирене на гуми. Стигнах до ъгъла и алармата запищя. В бързината бях забравила да набера кода.

Шумът беше оглушителен. Ключът висеше на ключодържателя ми, който пък бе прикрепен към ключа за запалването. Настъпих бясно спирачката и спрях по средата на пътя. Чак след това погледнах в огледалото за обратно виждане и облекчено открих, че зад мен няма никакви коли. Изключих алармата и отново поех напред.

Между мен и Морели имаше няколко коли. Той зави надясно, а аз здраво стиснах волана и продължих бавно напред, като ругаех цветисто наум, придвижвайки се към кръстовището. Докато успея да завия, Морели вече беше изчезнал. Започнах да обикалям из околните улици. Бях готова да се откажа, когато забелязах буса паркиран зад деликатесния магазин на Мани.