Читать «Деветте принца на Амбър» онлайн - страница 8

Коруин? Отбележи го някъде, под „Кори“.

— Може и да не го знам — вметнах аз. — Не забравяй, че прекарах известно време в сън.

— Искаш да кажеш, че не си бил във връзка с никого?

— Не съм разполагал с такава възможност, откакто се събудих.

Тя наклони глава на една страна и присви чудесните си очи.

— Странно, но знае ли човек. Допускам, че е възможно. Не е изключено точно това да имаш предвид. За теб не е изключено. Засега ще приема твоята версия. В такъв случай може да се окаже, че си избрал умен и безопасен подход. Нека да помисля над това.

Аз дръпнах от цигарата си с надежда да каже още нещо. Но тя замълча, затова реших да се възползвам от преимуществото, което ми се струваше, че съм постигнал в тази игра, която не разбирах, с играчи, които не познавах, при залози, за които нямах понятие.

— Фактът, че съм тук, говори нещо — подхвърлих аз.

— Да — съгласи се тя. — Знам. Но ти си умен, така че той може да означава повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Ще изчакаме и ще видим.

Ще изчакаме какво? Ще видим какво? Нещо?

Тогава пристигнаха пържолите и каната с бира и временно бях освободен от необходимостта да правя загадъчни и общи изявления, които тя да възприема като хитри или предпазливи. Пържолата ми беше хубава, розова и сочна и аз лакомо разкъсах със зъби пресния хляб, с хрупкава коричка и жадно отпих от бирата. Тя се засмя, като ме погледна и се зае да реже мънички парченца от собствената си пържола.

— Обичам удоволствието, с което се хвърляш в живота, Коруин. Това е една от причините, поради които не бих искала да се разделиш с него.

— Аз също — измърморих.

Докато ядях, в главата ми нахлу спомен за нея. Видях я в дълга рокля с голямо деколте, зелена като зеления цвят на морето. Наоколо се носеше музика, танцуваха хора, зад нас шумяха гласове. Аз бях облечен в черно и сребърно и… Видението изчезна. Но то беше реална частица от моята памет, сигурен бях; и вътрешно се проклинах, че не мога да си го спомня в неговата цялост. Какво ми бе казвала тя, в нейното зелено, на мен, в моето черно и сребърно, през онази нощ, сред музиката, танците и гласовете?

Сипах и на двама ни още бира от каната и реших да изпробвам видението.

— Спомням си една нощ — започнах аз, — когато ти беше цялата в зелено, а аз носех моите цветове. Колко прекрасно изглеждаше всичко тогава… и музиката…

Лицето й доби леко замечтан вид, страните й порозовяха.

— Да — рече тя. — Хубави времена бяха… Наистина ли не си говорил с никого?

— Честна дума — заклех се аз, каквато и стойност да имаше това.

— Нещата много са се влошили — обясни тя, — а из Сенките има повече ужаси, отколкото някой бе предполагал…

— И…? — настоях аз.

— Той все още има проблеми — завърши тя.

— Оо.

— Да — продължи. — И ще иска да знае къде си.

— Точно тук — казах.

— Имаш предвид…?

— Засега — допълних аз, може би прекалено бързо, защото очите й се разшириха твърде много, — тъй като още не познавам изцяло състоянието на нещата. — Каквото и да означаваше това.